10.
Марсилия
Когато Габриел и Келър пристигнаха в Марсилия рано на следващата сутрин, тринайсетметровият контрабандистки плавателен съд „Лунен танц“ беше вързан на обичайната си кейова стоянка в Старото пристанище. Неговият собственик обаче не се виждаше никъде. Келър си установи наблюдателен пост от северната страна, а Алон — от източната, пред една пицария, която незнайно защо носеше името на моден манхатънски квартал. Те се местеха на нови позиции в края на всеки час, но до късния следобед все още нямаше и следа от Лакроа.
Накрая, разтревожен от перспективата за един изгубен ден, Габриел обиколи периметъра на пристанището, мина край металните маси на продавачите на риба и се присъедини към Келър в неговото рено. Времето се влошаваше: заваля силен дъжд, студеният мистрал16 зафуча яростно откъм хълмовете. Кристофър пускаше чистачките на всеки няколко секунди, за да осигури видимост през предното стъкло. Вентилаторът на парното пухтеше слабо към замъгленото стъкло.
— Сигурен ли си, че не държи квартира в града? — попита Алон.
— Той живее на лодката.
— Ами някоя жена?
— Има няколко, но нито една от тях не може да изтърпи дълго присъствието му. — Келър избърса стъклото с опакото на ръката си. — Може би трябва да си вземем хотелска стая.
— За това е малко рано, не мислиш ли? В крайна сметка ние току-що се запознахме.
— Винаги ли ръсиш глупави остроумия по време на операции?
— Това е културна обремененост.
— Глупавите остроумия или операциите?
— И двете.
Кристофър измъкна хартиена салфетка от жабката и се постара да почисти зацапаното предно стъкло.
— Баба ми е еврейка — подхвърли той небрежно, сякаш признаваше, че баба му е обичала да играе бридж.
— Поздравления.
— Още една духовитост?
— Какво трябваше да кажа?
— Не ти ли е интересно, че имам еврейска баба?
— От личен опит знам, че повечето европейци имат по някой еврейски роднина, пазен в дълбока тайна.
— Моята баба си беше съвсем видима.
— Къде е родена?
— В Германия.
— По време на войната ли е отишла в Англия?
— Точно преди нея — отговори Келър. — Била е прибрана от далечен чичо, който вече не се считал за евреин. Той ѝ дал християнско име и я пращал да ходи на църква. Майка ми узнала за еврейското си потекло чак когато била на трийсет и пет години.
— Неприятно ми е да бъда вестител на лоши новини — каза Габриел, — но според мен ти си евреин.
— Честно казано, винаги съм се чувствал малко евреин.
— Изпитваш ли отвращение към морските дарове и немските опери?
— Говорех в духовен смисъл.
— Ти си професионален убиец, Келър.
— Това не означава, че не вярвам в Бог — възрази Кристофър. — Всъщност подозирам, че знам повече от теб за вашата история и за светите ви писания.
— Тогава защо се навърташ около тази шантава баячка?
— Тя не е шантава.
— Не ми казвай, че вярваш на всички тези глупости.
— Откъде можеше да знае, че търсим момичето?
— Предполагам, че донът ѝ е казал.
— Не. — Келър поклати глава. — Тя го видя. Тя вижда всичко.
— Като водата и планините?
— Да.
— Ние сме в Южна Франция, Келър. И аз виждам вода и планини. Всъщност ги виждам почти навсякъде, където погледна.
— Очевидно те е изнервила с думите си за твоя стар враг.
— Изобщо не съм изнервен — отвърна Алон. — Що се отнася до старите ми врагове, май не мога да изляза от входната врата на дома си, без да се натъкна на някого от тях.
— Тогава може би трябва да преместиш входната си врата.
— Това корсиканска поговорка ли е?
— Само един приятелски съвет от мен.
— Ние все още не сме приятели.
Келър сви широките си рамене в израз на безразличие, обида или нещо по средата.
— Какво направи с талисмана, който тя ти даде? — попита той след мрачно мълчание.
Габриел потупа с ръка гърдите си, за да покаже, че талисманът, идентичен с този на Кристофър, виси на шията му.
— Щом не вярваш — попита Келър, — защо го носиш?
16
Студен и силен вятър, духащ предимно през зимата и пролетта по югоизточното крайбрежие на Франция, главно между Марсилия и Тулон, по долината на р. Рона. — Б.пр.