— Не знам.
— Лъжеш, Марсел.
— Не — отвърна Лакроа, клатейки енергично глава. — Казвам ви истината. Нямам представа къде е тя.
— Но познаваш един от мъжете, които я държат. Всъщност пил си с него в един бар в Роняк седмица след нейното изчезване. И оттогава поддържаш връзка с него.
Французинът остана мълчалив. Габриел стисна по-силно счупената му челюст.
— Как се казва той, Марсел. Кажи ми името му.
— Бросар. — Лакроа изпъшка от болка. — Казва се Рене Бросар.
Алон погледна Келър, който му кимна.
— Много добре — каза той на французина, като отпусна хватката си. — Сега продължавай да говориш. И дори не си помисляй да ме лъжеш. Ако го направиш, отиваш обратно във водата. Но следващия път ще бъде завинаги.
12.
В морето край Марсилия
На задната палуба бяха поставени един срещу друг два въртящи се стола. Габриел завърза Лакроа за този, който бе откъм десния борд, и след това седна на другия. Французинът бе останал със завързани очи, а анцугът му бе мокър от краткото му плуване в морето. Като се тресеше от студ, той помоли да сменят дрехите му или да го завият с одеяло. Когато не получи никакъв отговор, разказа как в една топла вечер в средата на август един мъж се появил без предупреждение на борда на „Лунен танц“ точно както бе направил Габриел по-рано този следобед.
— Пол ли беше? — попита Габриел.
— Да, Пол.
— Беше ли го срещал преди?
— Не, но го бях виждал наоколо.
— Къде?
— В Кан.
— Кога?
— На филмовия фестивал.
— Тази година?
— Да, през май.
— Ходил си на филмовия фестивал в Кан?
— Не бях в списъка на гостите, ако това питате. Бях по работа.
— Каква работа?
— А вие каква мислите?
— Да крадеш от филмовите звезди и светските личности?
— Това е една от най-натоварените ни седмици в годината, истинска благодат за местната икономика. Хората от Холивуд са пълни идиоти. Ние ги ограбваме безразборно всеки път, когато идват тук, а те сякаш дори не забелязват.
— Какво правеше Пол?
— Той се навърташе около светските личности. Всъщност мисля, че го видях да влиза няколко пъти в киносалона, за да гледа филмите.
— Мислиш?
— Той винаги изглежда различно.
— Черпел е лична информация в Кан, за да я използва за лична облага, нали?
— Ще трябва да питате него. Не сме обсъждали това, когато дойде да ме види. Говорихме само за работата.
— Пол е поискал да те наеме заедно с яхтата ти, за да превози момичето от Корсика до континента.
— Не — отвърна Лакроа, клатейки енергично глава. — Не каза нито дума за момиче.
— А какво каза?
— Че иска от мен да доставя един пакет.
— Ти не попита ли какъв е пакетът?
— Не.
— Винаги ли действаш така?
— Зависи.
— От какво?
— За колко пари става дума.
— Колко бяха парите?
— Петдесет хиляди.
— Това добре ли е?
— Много добре.
— Спомена ли откъде е научил името ти?
— От дона.
— Кой е донът?
— Дон Орсати, корсиканецът.
— С какво се занимава донът?
— Той има пръст във всякакви рекети — отговори Лакроа, — но основно убива хора. От време на време превозвам някои от неговите хора. А понякога му помагам да изчезнат някои неща.
С тази насока на разпита Габриел преследваше две цели. От една страна, това му позволяваше да провери верността на отговорите на французина, а от друга, прикриваше собствените си следи. Сега Лакроа щеше да остане с впечатлението, че Алон никога не е имал удоволствието да се запознае с корсиканския убиец Орсати, и поне за момента отговаряше правдиво на въпросите му.
— Пол каза ли ти кога трябва да се свърши работата?
— Не — отговори Лакроа, като поклати глава. — Каза, че ще ме извести двайсет и четири часа по-рано, че вероятно ще получа новини от него след седмица или най-много десет дни.
— Как щеше да се свърже с теб?
— По телефона.
— Пазиш ли още телефона, който си използвал?
Французинът кимна утвърдително и изрецитира номера на съответния телефонен апарат.
— Обади ли ти се, както бе планирано?
— Обади се на осмия ден.
— Какво ти каза?
— Поиска да го взема на следващата сутрин от заливчето, разположено южно от Капо ди Фено.
— По кое време?
— В три часа сутринта.
— Как трябваше да се осъществи вземането?
— Той искаше да оставя гумена лодка на брега и да го чакам в морето.