— И?
— Те са я превозили през морето и сега я крият в планината.
— Може би — отвърна Алон. — Или може би вече са я преместили на друго място. Или може би тя вече е мъртва.
— Исусе — прошепна Келър. — Защо винаги си толкова дяволски песимистично настроен?
— Не забравяй къде се намираш, Кристофър.
Келър стана, отиде до свещника и запали една свещ. Канеше се да се върне на пейката, но спря, когато видя Габриел да се взира в кутията за дарения. Кристофър извади няколко монети от джоба си и ги пусна една след друга през процепа. Стори му се, че техният звън ехтя под купола дълго след като се бе върнал на мястото си.
— Прекарваш ли много време в католически църкви? — попита той.
— Повече, отколкото можеш да си представиш.
Келър отново сведе глава с израз на разкаяние. Червеното стъкло на поставките на оброчните свещи хвърляше розов отблясък върху лицето му.
— Трябва да приемем — каза той след малко, — че е възможно девойката да е някъде другаде. Но също така трябва да приемем, че всички доказателства сочат, че това не е така. В противен случай Бросар нямаше да е тук. Той щеше да се върне в Марсилия и да работи по следващия си успешен удар.
— В момента той вероятно се опитва да проумее защо Марсел Лакроа не дойде в Екс ан Прованс да вземе парите си. И като разкаже на Пол какво се е случило, той ще се обезпокои.
— Не прекарваш много време с престъпници, нали?
— Напротив, прекарвам повече време, отколкото можеш да си представиш — отвърна Алон.
— Бросар няма да каже и дума на Пол за случилото се днес в Екс. Той ще му каже, че всичко е минало по план. И после ще запази парите за себе си. Е, не всичките — добави Келър. — Предполагам, че ще трябва да даде малко от тях на жената.
Габриел бавно кимна в знак на съгласие, сякаш в казаното от Кристофър имаше голямо духовно прозрение. После извърна леко глава, за да огледа жената, която пристъпваше към средата на храма. Тя имаше тъмна, сресана назад коса, високо чело и носеше жълтеникавокафяв шлифер от синтетична материя, завързан с колан на талията. Стъпките ѝ, също като звъна от монетите на Келър, отекнаха в тишината на голямата църква. Жената спря пред олтара, коленичи и бавно се прекръсти, като последователно докосна челото, гърдите, лявото си рамо и накрая дясното. После седна на една пейка в противоположната страна на нефа и се загледа право напред.
— Единственият начин, по който можем да установим дали е там — каза след миг Алон, — е да наблюдаваме вилата продължително време. Обаче не можем да го направим, без да установим постоянен наблюдателен пост.
Келър се намръщи неодобрително.
— Говориш като истински стаен шпионин — каза той.
— Какво означава това?
— Това означава, че ти и твоите хора не можете да действате на терен без тайни квартири и петзвездни хотели.
— Евреите не стануват, Келър. Последния път, когато са го направили, са прекарали четиридесет години в скитане сред пустинята.
— Моисей е щял да намери Обетованата земя много по-бързо, ако е имал за водачи няколко момчета от взвода.
Габриел погледна жената с шлифера; тя все още се взираше право пред себе си с безизразно лице. После погледна към Кристофър и попита:
— Как ще го направим?
— Не ние — отговори Келър. — Аз ще го направя сам, както го правех в Северна Ирландия. Един добре скрит мъж с бинокъл и торба за отпадъците. Старата школа.
— А какво ще стане, ако някой фермер те забележи, докато работи на една от онези ниви?
— Фермерът може да ходи върху скрития боец от САС и изобщо да не го види. — Кристофър се загледа за миг в свещите. — Веднъж прекарах две седмици в едно таванско помещение в Лондондери, наблюдавайки заподозрян терорист от ИРА, който живееше на отсрещната страна на улицата. Католическото семейство под мен така и не разбра, че съм в къщата. А когато дойде време да напусна дома им, те изобщо не ме чуха да си тръгвам.
— Какво стана с терориста?
— Претърпя инцидент. Жалко наистина. Той беше истински стожер на своята общност.
Алон чу стъпки и като се обърна, видя жената да излиза от църквата.
— Колко дълго можеш да останеш в онази долина? — попита той.
— С достатъчно храна и вода мога да стоя цял месец. Но четиридесет и осем часа трябва да са повече от достатъчни, за да се каже дали тя е там, или не е.
— Тези четиридесет и осем часа никога няма да можем да си ги върнем.
— Но ще бъдат добре прекарани.
— С какво мога да ти помогна?
— Би било хубаво да ме закараш. Но след като стигна на мястото, можеш да забравиш за мен.