— Тогава няма да имаш нищо против да отида в Париж за няколко часа.
— Защо, по дяволите, трябва да ходиш в Париж?
— Може би е време да си поговоря с Греъм Сиймор.
Келър не отговори.
— Нещо притеснява ли те, Кристофър?
— Просто се чудех защо аз трябва да седя два дни в калта, а ти да отидеш в Париж.
— Предпочиташ ли аз да седя в калта, а ти да отидеш да се видиш с Греъм?
— Не — отвърна Келър, като го потупа по рамото. — Върви в Париж. Той е добро място за един стаен шпионин.
Беше минало много време, откакто не бяха спали, така че се върнаха поотделно в хотела през интервал от десет минути и се качиха в стаите си. След минути Габриел потъна в дълбок сън и когато се събуди, стаята му бе окъпана от яркия провансалски изгрев. Когато слезе в трапезарията, Келър вече беше там — гладко избръснат и с вид на човек, който е спал добре. Те си кимнаха като непознати и разделени от две подредени с прибори маси, изядоха закуската си в пълно мълчание. След това отново отидоха до старинния център на града, този път, за да направят някои бързи покупки. Кристофър си купи шуба, тъмен вълнен пуловер, раница и две непромокаеми платнища. Купи си и достатъчно вода, пакетирана готова храна и затварящи се с цип найлонови торбички, които да му стигнат за четиридесет и осем часа. Като приключиха с пазаруването, двамата се насладиха заедно на обилен обяд, макар че Келър не пи вино с неговия. Той се преоблече в новите си дрехи, докато Габриел шофираше през планината, и като стигнаха до края на малката долина с трите вили, без да пророни дума, изчезна в гъстите шубраци, бърз като елен, подплашен от стъпките на ловец. По това време слънцето вече залязваше. Алон позвъни на Греъм Сиймор в Лондон, каза името на една парижка забележителност и затвори. Тази нощ Бог в безкрайната си мъдрост счете за нужно да изпрати есенна буря в Люберон. Габриел лежеше буден в хотелската си стая, заслушан в плющящия по прозореца дъжд, и мислеше за Келър — сам насред калта в долината с трите вили. На следващата сутрин изяде закуската си в трапезарията в компанията само на вестниците и белокосия сервитьор. След това отиде с колата до Авиньон и се качи на високоскоростния влак за Париж.
17.
Париж
— Бях започнал да мисля, че никога няма да получа новини от теб.
— Изминаха само пет дни, Греъм.
— Пет дни може да ти се сторят цяла вечност, когато министър-председателят ти диша във врата.
Те вървяха по кея „Монтебело“ покрай сергиите на букинистите. Габриел бе облечен с дънки и кожено яке, а Сиймор — с дълго, шито по поръчка палто и обувки ръчна изработка, които изглеждаха така, сякаш не бяха докосвали друга повърхност, освен килима между неговия кабинет и този на генералния директор. Въпреки обстоятелствата, той изглеждаше в добро настроение. Греъм отдавна не беше ходил по улиците без телохранители — в Париж или някъде другаде.
— Имаш ли пряк контакт с него? — попита Алон.
— С Ланкастър ли?
Габриел кимна утвърдително.
— Вече не — отвърна Сиймор. — Той поиска Джеръми Фалън да служи като посредник.
— Как общуваш с него?
— Лично и много предпазливо.
— Някой друг знае ли за твоето участие?
Греъм поклати отрицателно глава.
— Върша го изцяло в свободното си време — каза той уморено, — когато не се опитвам да държа под наблюдение двайсетте хиляди джихадисти, които наричат свой дом нашия благословен остров.
— Как се справяш?
— Моят генерален директор се съмнява, че продавам тайни на враговете ни, а жена ми е убедена, че имам любовна връзка. Иначе се справям доста добре.
Сиймор спря пред една от сергиите на букинистите и се престори, че разглежда книгите. Застанал зад гърба му, Алон огледа улицата за някакво доказателство, че ги наблюдават — някоя твърде изкуствена поза, лице, което вече е виждал твърде много пъти. Вятърът образуваше малки пенести вълнички по повърхността на реката. Като се обърна, видя, че Греъм държи пожълтял екземпляр на „Граф Монте Кристо“.
— Какво ще кажеш? — попита Сиймор.
— Това е класическа история за любов, измама и предателство — отвърна Габриел.
— Имах предвид дали сме наблюдавани.
— Изглежда, и двамата сме успели да се промъкнем в Париж, без да привлечем вниманието на нашите общи приятели от френските служби за сигурност.
Греъм върна книгата на Дюма на мястото ѝ върху сергията. След това, когато отново тръгнаха, бръкна в горния вътрешен джоб на палтото си и извади един плик.
— Снощи са оставили това, залепено под седалката на една пейка в парка Хампстед Хийт — каза той, като подаде плика на Алон. — Два дни, или момичето умира.