— Сигурен ли си? — попита той, когато Келър се присъедини към него.
— Да — отвърна Кристофър, като кимна бавно. Беше сигурен.
— Видя ли я?
— Не.
— Тогава откъде знаеш, че е там?
— Защото човек разпознава престъпната операция, когато я види — заяви убедено Келър. — Те или държат лаборатория за производство на метамфетамини, или сглобяват мръсна бомба, или пазят отвлечената англичанка. Аз залагам на девойката.
— Колко души са в къщата?
— Бросар, жената и две други марсилски момчета. През деня момчетата стоят вътре, но през нощта излизат отвън да пушат и да подишат свеж въздух.
— Имаше ли някакви посетители?
Келър поклати отрицателно глава.
— Жената напускаше вилата по веднъж на ден, за да пазарува и да помаха на съседите, но иначе нямаше никаква друга активност.
— Колко време я нямаше?
— Първия ден отсъства час и двайсет и осем минути, а втория — два часа и дванайсет минути.
— Възхищавам се на прецизността ти.
— Нямах много друга работа, която да ме ангажира.
Габриел попита как е прекарал дните Бросар.
— Той се преструва, че е на почивка — отговори Келър.
— Но също така се разхожда из имота, за да наблюдава нещата. На няколко пъти едва не стъпи върху мен.
— Каква е практиката през нощта?
— Някой винаги е буден. Гледат телевизия в хола или висят в градината.
— Откъде знаеш, че гледат телевизия?
— Видях трептенето на светлината от екрана през жалузите. Между другото — добави Келър, — жалузите винаги са затворени. Винаги.
— Има ли някаква друга светлина през нощта?
— Не и в къщата — отвърна Кристофър. — Но отвън свети като коледна елха.
Габриел се намръщи. Келър потисна една прозявка и попита за Париж.
— Беше хладно.
— Париж или срещата?
— И двете — отвърна Алон. — Особено когато предложих да оставим французите да се заемат със спасяването.
— Защо да го правим, по дяволите?
— Такава бе и реакцията на Греъм.
— Какъв шок!
— Ти, изглежда, си добре информиран за нещата на Даунинг Стрийт.
Келър подмина забележката, без да отговори. Габриел се загледа за момент в трепкащите пламъчета на оброчните свещи, преди да разкаже на Келър за останалата част от срещата си с Греъм Сиймор: тайната квартира в Шербур, изпратения от Службата екип за посрещане на заложничката, дискретното ѝ връщане в Англия с подправен от Службата паспорт. Но всичко това се основаваше върху едно нещо. Те трябваше да измъкнат Маделин от вилата бързо и тихо. Без стрелба. Без преследвания с коли.
— Престрелките са за каубоите — каза Кристофър, — а преследванията с коли се случват само във филмите.
— Как ще минем при тази осветеност, без да бъдем забелязани от охраната?
— Няма да го правим.
— Обясни ми.
Келър го направи.
— А ако Бросар или някой от другите слезе долу?
— Тогава е възможно да бъдат наранени.
— За постоянно — добави Габриел. Погледна сериозно Кристофър. — Знаеш ли какво ще се случи, когато полицията намери тези трупове? Те ще започнат да задават въпроси в града. И не след дълго ще имат фоторобот на бивш командос от САС, който би трябвало да е загинал в Ирак. Ще имат и снимки от камерите за наблюдение в хотела.
— Точно за това е макията.
— Какво имаш предвид?
— Ще се скрия в Корсика и ще чакам.
— Може да мине дълго време, преди да можеш да упражняваш отново занаята си — каза Габриел. — Много дълго време.
— Това е саможертва, която съм готов да направя.
— За кралицата и страната?
— За момичето.
Алон се вгледа мълчаливо в него.
— Да приема ли, че имаш проблем с мъжете, които нараняват невинни жени?
Келър кимна утвърдително.
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
— Може да ти е трудно да повярваш — отвърна Кристофър, — но наистина не съм в настроение да си спомням щастливите мигове от живота заедно с теб.
Габриел се усмихна.
— Все пак има надежда за теб, Келър.
— Малка — отговори Англичанина.
Алон чу стъпки в църквата и като се обърна, видя жената с шлифера да върви бавно през нефа. Тя отново спря пред главния олтар и много старателно се прекръсти — от челото към гърдите, от лявото рамо към дясното.