— Ти си два пъти по-добър от него, Саймън — беше му заявила тя снощи, преди да го целуне без любов по увисналата буза. — И все пак, по някаква незнайна причина, смяташ, че трябва да играеш ролята на негов слуга. Може би някой ден ще ми кажеш защо.
Хюит знаеше, че няма да заспи отново, не и сега, така че остана буден в леглото и се заслуша в поредицата от звуци, които бележеха началото на деня му. Тупването на сутрешните вестници на прага му. Бълбукането на пълнещата се с вода автоматична кафемашина. Бръмченето на правителствения седан на улицата под прозореца му. Като стана внимателно, за да не събуди Ема, той облече халата си и заслиза с тихи стъпки към кухнята. Кафемашината гневно съскаше. Саймън си наля чаша кафе — черно заради нарастващата обиколка на талията му, и го занесе в антрето. Когато отвори вратата, го посрещна порив на влажен вятър. Обвитата с найлон купчина вестници лежеше на изтривалката до глинената саксия с повехнал здравец. Като се наведе, видя и нещо друго: плик, двайсет на двайсет и пет сантиметра, плътно залепен, без никакви надписи и маркировка. Хюит веднага разбра, че не е изпратен от Даунинг Стрийт — никой от екипа му не би посмял да остави пред вратата му дори и най-незначителния документ. Ето защо пратката трябваше да е от другаде. Не беше нещо необичайно; старите колеги от пресата знаеха адреса му в Хампстед и винаги щяха да оставят пакети за него. Малки подаръци за своевременна информация. Гневни тиради във връзка с доловено пренебрежение. Неприличен слух, който е прекалено деликатен, за да бъде изпратен по електронната поща. Саймън считаше за необходимо да бъде в крак с последните клюки от Уайтхол. Като бивш репортер знаеше, че онова, което се казва зад гърба на човека, често пъти е много по-важно от това, което е написано за него на първите страници.
Той побутна плика с върха на чехъла си, за да се увери, че не съдържа кабели или батерии, после го постави върху купчината вестници и се върна в кухнята. След като включи телевизора и намали звука до шепот, извади вестниците от найлоновата опаковка и бързо прегледа първите страници. В тях преобладаваше предложението на Ланкастър да направи британската промишленост по-конкурентоспособна чрез намаляване на данъчните ставки. „Гардиън“ и „Индипендънт“ бяха предвидимо потресени, но благодарение на усилията на Хюит по-голямата част от медийното отразяване беше положителна. Другите новини от Уайтхол за щастие бяха добри. Нямаше сътресения, нито дори и лек трус.
Като прегледа така наречените „авторитетни“ вестници, Саймън прочете набързо таблоидите, които смяташе за по-добър барометър на британското обществено мнение, отколкото всички социологически проучвания. После, след като си доля кафе, отвори анонимния плик. В него имаше три неща: DVD, лист хартия с формат А4 и една снимка.
— Мамка му — изруга тихо. — Мамка му! Мамка му!
Случилото се след това щеше да стане по-късно източник на много спекулации, а за Саймън Хюит — бивш политически журналист, който със сигурност трябваше да е най-наясно — на немалко обвинения. Защото, вместо да се свърже с лондонската полиция, както изискваше британският закон, той занесе плика и неговото съдържание в кабинета си на Даунинг Стрийт № 12, намиращ се само през две врати от официалната резиденция на министър-председателя, която бе на № 10. След като проведе в осем часа обичайния брифинг със сътрудниците си, по време на който не спомена нищо за съдържанието на плика, той го показа на Джеръми Фалън — началник на кабинета и политически съветник на Ланкастър. Фалън беше най-могъщият началник на кабинет в британската история. Неговите служебни задължения включваха стратегическо планиране и координиране на политиките между различните министерства, което му даваше правомощията да си пъха носа навсякъде, където намери за добре. В пресата често го наричаха „мозъка на Ланкастър“, което доста му допадаше, но обиждаше премиера.