— Малко лепкава, като тиня — казах аз. — Около сантиметър дълбока.
Общото ми впечатление беше, че нещо се плъзга надолу по стъпалата.
— Ами тези белези? — попита геодезистът, като се наведе напред и посочи отново. Шепнеше, което ми се струваше безполезно, а гласът й беше леко сподавен. Ала установих, че всеки път, когато забележех паника в нея, аз се чувствах по-спокойна.
Разгледах белезите. Може би се плъзгаха или влачеха, но достатъчно бавно, за да разкрият още повече в утайката след себе си. Белезите, които тя ми посочи, бяха овални, около трийсет сантиметра дължина и петнайсет ширина. Бяха разлети върху стъпалата, шест на брой в две редици. Резките във формите напомняха на следи, оставени от власинки, простиращи се до седем-осем сантиметра, преди да свършат с кръгове или възли. На двайсет-трийсет сантиметра вътре в тези следи имаше две ограждащи линии, които образуваха неправилен двоен кръг. Той се извиваше навън и навътре като подгъв на пола. След него имаше едва забележими индикатори за още „вълни“, сякаш оставени от сила, произлизаща от някакво централно тяло. Напомняше най-много на линиите по пясъка, които вълните оставят при отлив. Само дето тук нещо беше размило тези линии и те бяха размазани като рисунки с въглен.
Това откритие ме заплени. Не можех да откъсна поглед от следата и белезите от власинките. Мислех си, че такова същество би могло да коригира наклона на стълбите, също както геостабилизиращата камера би коригирала неравностите по пътя.
— Виждала ли си подобно нещо? — попита геодезистът.
— He. — С усилие преглътнах по-язвителния си отговор. — Не, никога.
Някои трилобити, охлюви и червеи оставяха сравнително прости, но смътно сходни следи. Бях уверена, че никой в света отвън не бе виждал толкова сложни или мащабни следи.
— Ами това?
Геодезистът посочи едно стъпало малко по-нагоре.
Осветих го и видях нещо като отпечатък от обувка в утайката.
— Просто някоя от нашите обувки.
Толкова обикновено. Толкова скучно.
Светлината на челника й потрепери, когато тя поклати глава.
— Не. Виж.
Посочи моите и своите стъпки. Онзи отпечатък беше различен и се изкачваше нагоре по стълбите.
— Права си — съгласих се аз. — Това е друг човек, който е бил тук не много отдавна.
Геодезистът започна да ругае.
В онзи момент не ни хрумна да потърсим още следи от обувки.
* * *
Според записите, които ни бяха показали, първата експедиция не беше докладвала нищо необичайно в Зона X — само за празна, девствена пустош. Втората експедиция така и не се завърнала и не оставила почти никакви следи за следващата. Третата експедиция била съставена от индивиди с нелечими болести, на които оставали броени месеци нормален живот. Ако не се върнели, значи били преминали по-остра и сурова граница. Но когато те наистина не се завърнали и участта им станала известна, експедициите били прекратени за известно време. Когато отново започнали, в тях се включвали доброволци, които поне отчасти били запознати с действителния риск. Оттогава насам е имало и повече, и по-малко успешни мисии.
Единайсетата експедиция била много трудна… и особено лично за мен поради един факт, за който не бях откровена до момента. Нещо, което си спестих.
Съпругът ми участваше като медик в тази експедиция. Той никога не е искал да работи като лекар, а само в спешната медицина. „От онези, които правят триажа на място“, по собствените му думи. Беше привлечен за Зона X от свой приятел, който го помнеше от съвместната им работа за военноморските сили, преди мъжът ми да се прехвърли към линейките. Отначало той не каза „да“, не беше сигурен, но с времето го убедиха. Това породи доста кавги помежду ни, въпреки че така или иначе си имахме много затруднения.
Знам, че всеки би могъл да открие тази информация, но се надявам, че докато четете този разказ, ме намирате за надежден, обективен свидетел. Не някой, който е пожелал да отиде в Зона X поради някакво друго събитие, несвързано с целта на експедициите. И в определен смисъл това е точно така; участието на съпруга ми в друга експедиция в много отношения няма връзка с моите мотиви да се кандидатирам.
Но как можех да не бъда засегната от Зона X, дори само чрез него? Една вечер, докато лежах сама в леглото си, около година след като той пое към границата, чух, че в кухнята има някой. Въоръжена с бейзболна бухалка, излязох от стаята и включих всички лампи в къщата. Открих мъжа си до хладилника, още в експедиционните си дрехи, да пие мляко, докато не потече по брадичката и врата му. Тъпчеше се свирепо с остатъци, все едно не се бе хранил, както трябва, от месеци.