В съзнанието ми започна да се оформя картина. Антропологът беше слязла в мрака, за да наблюдава създателя на надписа. Блестящите стъклени епруветки около тялото ме караха да мисля, че се е надявала да вземе проби. Колко безразсъдно и неразумно! Да поеме такъв риск! А не ми изглеждаше нито импулсивна, нито смела. Останах там още секунда, а после се върнах назад по следите по стълбите, като за ужас на геодезиста, й дадох знак да остане на мястото си. Може би ако имаше по какво да стреля, щеше да се чувства по-спокойна, но разполагахме единствено с това, което раждаше въображението ни.
Десетина стъпала по-нагоре, точно там, откъдето за последно се виждаше мъртвото тяло, открих два чифта стъпки, обърнати един срещу друг. Едните бяха на антрополога. Другите не бяха нито моите, нито на геодезиста.
Нещата дойдоха на мястото си и изведнъж видях всичко в главата си. Психологът събужда антрополога посред нощ, хипнотизира я и двете заедно слизат до това място в кулата. Тук психологът дава заповед на хипнотизирания антрополог, заповед, за която сигурно е знаела, че се равнява на убийство, и антропологът отива право при нещото, което пише думите на стената, опитва се да вземе проба и загива, вероятно мъчително. Психологът побягва. И да, надолу липсваха следи от нейните обувки.
Съжаление или емпатия изпитвах към антрополога? Слаба, хваната в капан, без възможност за избор.
Геодезистът ме чакаше нетърпеливо.
— Какво намери?
— Имало е друг човек с антрополога.
Изложих й теорията си.
— Но защо й е било на психолога да го прави? — попита тя. — Нали бездруго всички щяхме да дойдем тук на сутринта?
Имах чувството, че я гледам от хиляди километри разстояние.
— Нямам представа. Но тя хипнотизира всички ни, и не само, за да ни успокои. Може би експедицията има различна цел от това, което са казали на нас.
— Хипноза. — Повтори думата, като че беше безсмислена. — Откъде знаеш? За хипнозата?
Геодезистът негодуваше — срещу мен или срещу теорията, не знаех, но я разбирах.
— Защото по някакъв начин станах неподатлива за нея. Тя те хипнотизира днес, преди да слезем тук, за да се увери, че ще изпълниш дълга си. Видях я как го прави.
Искаше ми се да призная, да й кажа как съм станала неподатлива на хипнозата, но бях убедена, че това ще бъде грешка.
— И ти не направи нищо? Ако е вярно?
Поне обмисляше възможността да ми повярва. Може би в съзнанието й все пак беше останал някакъв остатък, някакъв мъглив спомен от случилото се.
— Не исках психологът да знае, че не може да ме хипнотизира.
Освен това, аз исках да сляза в кулата.
Геодезистът помисли за секунда.
— Можеш да ми вярваш или да не ми вярваш — продължих аз, — но едно трябва да повярваш: когато се качим обратно горе, трябва да бъдем готови за всичко. Може да се наложи да вържем или убием психолога, защото не знаем какво е намислила. И аз трябва да се кача първа, защото тя не може да ми повлияе. А ти си сложи тези. Може да ти помогнат срещу хипнотичното внушение. — И аз й подадох резервните си тапи за уши.
Тя колебливо ги взе.
— Не. Ще се качим заедно, едновременно.
— Това няма да бъде благоразумно — възразих аз.
— Не ме интересува. Никъде няма да ходиш без мен. Няма да те чакам в тъмнината да оправиш всичко.
— Добре — отвърнах аз след кратък размисъл. — Но ако видя, че иска да те принуждава против волята ти, ще трябва да я спра.
Или поне да се опитам.
— Ако си права. Ако казваш истината.
— Казвам ти истината.
— Ами тялото?
Значеше ли това, че сме се разбрали? Надявах се да е така. Или тя щеше да се опита да ме обезоръжи по пътя нагоре. Може би психологът вече я беше подготвила и за това.
— Ще оставим антрополога тук. Не можем да я носим, а и не знаем какви контаминанти бихме изнесли с тялото й.
Геодезистът кимна. Поне не беше сантиментална. И двете знаехме, че в това тяло не е останало нищо от антрополога. Правех всичко възможно да не мисля за последните мигове от живота на антрополога и за ужаса, с който е продължавала да се опитва да изпълни задачата си по чужда воля, макар това да е значело сигурна смърт. Какво ли беше видяла? В какво ли са били вперени очите й, преди всичко да потъне в мрак?
Преди да тръгнем нагоре, взех една от епруветките, разпилени около тялото. Вътре имаше следа от някаква гъста, напомняща на плът субстанция, излъчваща тъмнозлатисто сияние. Може би все пак беше успяла да вземе полезна проба преди края.