* * *
Докато се изкачвахме към светлината, с всички сили се опитвах да се разсея. Припомнях си отново и отново обучението си и търсех следа, къс информация, който да ме наведе на някакво прозрение за откритията ни. Но не намирах нищичко и можех само да се чудя на собствената си наивност да вярвам, че изобщо са ми казали нещо полезно. Както винаги, акцентът падаше върху собствените ни способности и познания. Колкото пъти се връщах назад, съзирах почти нарочно намерение да скрият информация и да ни заблудят, маскирано като загриженост да не ни уплашат или стресират.
Първото заблуждение беше картата, защото какво друго е една карта, освен начин да се подчертаят едни неща, а други да се направят невидими? Постоянно ни връщаха към картата, караха ни да запомняме детайли от нея. Инструкторът, чието име така и не разбрахме, шест дълги месеца набиваше в главите ни местоположението на фара спрямо базовия лагер и разстоянията между разрушените постройки. Километрите брегова ивица, които трябваше да изследваме. Почти винаги в контекста на фара, не на базовия лагер. Така свикнахме с тази карта, нейните измерения и мисълта за съдържанието й, че не ни хрумваше да питаме защо и дори какво.
Защо тази част от бреговата ивица? Какво може да има във фара? Защо лагерът беше и винаги е бил разположен в гората, далеч от фара, но сравнително близо до кулата (която, естествено, не съществуваше на картата)? Какво имаше извън картата? Сега, когато знаех колко хипноза се използва върху нас, осъзнавах, че самото фокусиране върху картата ни е било внушено. Че ако не задавахме въпроси, това също е било програмирано. Че фарът, символичен или реален, може да е бил подсъзнателен тригер за хипнотично внушение или епицентърът на всичко, което се бе разпространило и превърнало в Зона X.
Моето обучение върху екологията на това място също бе имало този заслепяващ ефект. Бях прекарала повечето време в запознаване с естествените преходни екосистеми, с флората, фауната и кръстосаното опрашване, които бих могла да очаквам да намеря тук. Но освен това настойчиво ми бяха припомнени знания за гъбите и лишеите, които сега, в светлината на думите върху стената, изпъкваха в съзнанието ми като действителната цел на цялото обучение. Ако картата е имала за цел само да отклонява вниманието ни, то обучението по екология е трябвало истински да ме подготви. Освен ако не ме хващаше параноя. Но ако не беше параноя, това значеше, че те са знаели за кулата, може би винаги са знаели за нея.
Подозренията ми продължаваха да нарастват. Бяха ни подложили на сурово обучение по оцеляване и боравене с оръжия, толкова сурово, че повечето вечери веднага заспивахме в отделните си стаи. Дори в малкото случаи, когато тренирахме заедно, бяхме разделени. На втория месец ни взеха имената. Единствените имена бяха на нещата в Зона X, и то само с най-общ етикет. Това също отвличаше вниманието ни от задаването на определени въпроси, до които можехме да достигнем, само ако знаехме конкретни детайли. Но правилните детайли, не като това, че в Зона X има шест вида отровни змии. Може би звучеше твърде пресилено, но не бях в настроение да отхвърлям дори най-невероятните сценарии.
Докато дойде време да пресечем границата, знаехме всичко… и не знаехме нищо.
* * *
Когато излязохме навън, психологът не беше там. Премигвахме срещу светлината и вдишвахме свежия въздух със свалени противогази. Бяхме готови за почти всякакви сценарии, но не и за отсъствието на психолога. За известно време това ни накара да се чувстваме така, сякаш се носим свободно и без посока в този обичаен ден, под яркото синьо небе, сред дългите сенки на дърветата. Извадих тапите от ушите си и открих, че вече не чувам пулса на кулата. За ума беше пълна загадка как е възможно това, което видяхме долу, да съществува едновременно със света горе. Като че ли се бяхме издигнали прекалено бързо от дълбоко гмуркане в морето, но вместо декомпресионна болест, ни следваха спомените за съществата, които бяхме видели. Продължавахме да издирваме психолога в околностите, убедени, че се крие. Донякъде се надявахме да я намерим, защото тя без съмнение имаше обяснение. След известно време стана патологично да претърсваме един и същ район около кулата, но почти час не можехме да намерим начин да спрем.
Накрая не можех повече да отричам истината.
— Няма я.
— Може би се е върнала в базовия лагер — предположи геодезистът.