Досега не ни беше задавала точно този въпрос. По време на обучението по-често питаше неща като: „Доколко можете да запазите спокойствие в критична ситуация според собствената си преценка?“ По онова време имах чувството, че е слаба актриса, която играе роля. Сега това ми изглеждаше още по-очевидно, сякаш ръководната позиция я изнервяше.
— Определено е вълнуващо… и неочаквано — отвърнах аз, като се стараех да не прозвучи подигравателно, макар и не съвсем успешно.
С изненада открих, че изпитвам усещане за нарастващо безпокойство, най-вече защото във въображението ми, в мечтите ми това откритие беше сред по-баналните. В съзнанието си, преди да пресечем границата, бях видяла толкова много неща: големи градове, чудновати животни, а веднъж, докато бях болна — огромно чудовище, което се надигна от вълните и се запъти застрашително към базовия ни лагер.
Междувременно геодезистът само сви рамене, без да отговаря на въпроса на психолога. Антропологът кимна, сякаш се съгласяваше с мен. Входът на кулата, водещ надолу, излъчваше някакво присъствие — празна повърхност, която ни позволяваше да напишем много неща за нея. Това присъствие се проявяваше като лека треска, обхванала всички ни.
Бих ви казала имената на другите три участнички в експедицията, ако това имаше някакво значение, но само геодезистът щеше да оцелее повече от ден-два. Освен това винаги ни напомняха да не използваме имена: трябваше да се фокусираме върху целта си, а „всичко лично да остане навън“. Имената принадлежаха на света, от който идвахме, а не на това, което бяхме, докато се намирахме в Зона X.
* * *
Първоначално експедицията се състоеше от петима души, включително лингвист. За да стигнем до границата, всяка от нас трябваше да влезе в ярко осветена бяла стая с врата в дъното и един-единствен метален стол в ъгъла. Отстрани на стола имаше дупки за колани; това събуди известна тревога, но вече бях твърдо решена да стигна до Зона X. Институтът, в който се намираха тези стаи, се контролираше от „Съдърн Рийч” — тайната правителствена агенция, занимаваща се с всички въпроси, свързани със Зона X.
Там чакахме, докато ни мереха безброй параметри и ни подлагаха на различни — хладни и горещи — струи въздух от вентилите в тавана. На определен етап психологът посети всички ни, макар да не помня какво каза. После излязохме през далечната врата в едно централно помещение с двойни врати в края на дълъг коридор. Там ни посрещна психологът, но лингвистът така и не се появи.
— Тя размисли — съобщи ни психологът, отвръщайки с твърд поглед на въпросите ни. — Реши да си остане.
Бяхме леко шокирани, но и облекчени, че не се е случило с някоя от другите. От всички умения, в онзи момент тези на лингвиста изглеждаха най-заменими.
— А сега пречистете ума си — каза психологът.
Това означаваше, че започва процесът на хипнотизиране, за да можем да преминем границата. След това самата тя щеше да се подложи на нещо като автохипноза. Обяснено ни беше, че трябва да вземем предпазни мерки, преди да пресечем границата, за да се защитим от заблудите на ума си. Вече не съм сигурна, че това е била истината. Действителният характер на границата беше скрит от нас по съображения за сигурност; знаехме само, че е невидима с просто око.
Затова, когато се „събудих“ с другите, бяхме напълно екипирани, включително с тежки туристически обувки, двайсеткилограмови раница и множество допълнителни елементи, висящи от коланите ни. Трите залитнахме напред, а антропологът падна на коляно, докато психологът търпеливо чакаше да се окопитим.
— Съжалявам — извини се тя, — това беше най-малко стряскащото влизане, което успях да ви осигуря.
Геодезистът изруга и я изгледа убийствено. Имаше особен характер, който явно е бил сметнат за предимство. Антропологът, типично в своя стил, се изправи на крака, без да се оплаква. Аз от своя страна бях твърде заета да наблюдавам, за да приема лично грубото събуждане. Забелязах например жестокостта на едва доловимата усмивка на устните на психолога, която ни гледаше как се борим да се съвземем, а антропологът не можеше да стъпи здраво на краката си и дори се извиняваше за това. По-късно осъзнах, че не е изключено да съм изтълкувала погрешно изражението й: може да е издавало болка или самосъжаление.
Намирахме се на черен път, посипан с чакъл, сухи листа и влажни борови иглички. По тях пълзяха кадифени мравки и малки изумрудени бръмбари. От двете ни страни се издигаха високи борове с люспести грапави кори, а сенките на летящите птици чертаеха линии помежду им. Въздухът беше толкова свеж, че ни блъсна в дробовете, и за няколко секунди се напрегнахме да дишаме, най-вече от изненада. После отбелязахме местоположението си с червено парцалче, вързано на едно дърво, и тръгнахме напред към неизвестността. Беше ни казано, ако в края на мисията психологът по някаква причина изгуби възможност да ни води, да се върнем и да чакаме „изваждане“. Никой не ни обясни как ще се случи това „изваждане“, но ни стана ясно, че висшестоящите могат да наблюдават това място от разстояние, въпреки че се намираше вътре в границата.