Геодезистът ме изгледа признателно за подкрепата, но моята позиция нямаше нищо общо с нея. Нещо в мисълта за кула, устремена надолу в земята, ме увличаше и изпълваше едновременно със световъртеж и очарование от конструкцията. Не можех да кажа за коя част копнея и от коя се страхувам, а в съзнанието ми постоянно се връщаше картината на морските раковини и други естествени образи на ръба на внезапната пропаст, водеща към дълбините на неизвестното.
Психологът кимна, като че ли обмисляше аргументите ни, и попита:
— Някой изпитва ли вече желание, макар и смътно, да си тръгне?
Въпросът й беше основателен, но все пак дразнещ.
И трите поклатихме глави.
— Ами ти? — попита я геодезистът. — Какво е твоето мнение?
Психологът се ухили, което ни се видя странно. Но тя трябва да е знаела, че всяка от нас може да е натоварена със задачата да наблюдава нейните реакции на различни дразнители. Сигурно я развеселяваше мисълта, че един геодезист — специалист по повърхността на нещата — би могъл да бъде избран за целта вместо биолог или антрополог.
— Трябва да призная, че в момента изпитвам силно безпокойство. Но не съм сигурна дали е заради ефекта на цялостното ни обкръжение или заради наличието на тунела. Лично аз бих искала да изключим тунела.
Кулата.
— Значи три на една — заключи антропологът. Пролича си, че всъщност изпитва облекчение, задето други са взели решението вместо нея.
Геодезистът само сви рамене.
Може би бях сгрешила за любопитството. Геодезистът не проявяваше любопитство към каквото и да било.
— Скучно ли ти е? — попитах аз.
— Нямам търпение да се захванем за работа — заяви тя към цялата група, все едно бях попитала всички. Не можех да разбера дали го казва искрено.
Разговаряхме в общата палатка. Вече се беше стъмнило и не след дълго се чу странното стенание в нощта, за което всички знаехме, че трябва да има естествена причина, но въпреки това ни караше да настръхваме. Като че ли това беше сигналът за края на срещата. Всички се разотидохме в собствените си покои, за да останем насаме с мислите си. Полежах будна в палатката си, мъчейки се да превърна кулата в тунел или дори шахта, но без успех. Вместо това умът ми се връщаше към един и същи въпрос: какво се крие в основата й?
* * *
По пътя от границата към базовия лагер близо до брега не бяхме преживели почти нищо необичайно. Птиците пееха, както му беше редът, елените се разбягваха, вирнали белите си опашки като удивителни на зелено-кафявия фон на храстите, миещите мечки се поклащаха на кривите си крачета и се занимаваха със своите си дела, без да ни обръщат внимание. Цялата група, струва ми се, бяхме почти замаяни от свободата след толкова оковаващи месеци на обучения и подготовка. Докато бяхме в онзи коридор, в преходното пространство, нищо не можеше да ни докосне. Не бяхме нито това, което сме били някога, нито това, в което щяхме да се превърнем, след като стигнем до целта си.
В деня преди да пристигнем в базовия лагер настроението ни беше смутено за кратко от появата на огромен див глиган на пътеката на известно разстояние пред нас. Беше толкова далеч, че отначало едва го разпознахме дори с биноклите. Но въпреки слабото си зрение, дивите прасета имат прословуто обоняние и той се спусна срещу нас от почти сто и петдесет метра разстояние. Трополенето му приближаваше… но ние все пак имахме време да помислим какво да направим и извадихме дългите си ножове, а геодезистът — автомата си. Куршумите можеха да спрат тристакилограмовото прасе, а можеха и да не успеят. Нямахме увереността да отклоним вниманието си от глигана, за да намерим сандъчето с пистолетите сред екипировката си и да отворим тройните му ключалки.
Психологът нямаше време да си подготви хипнотично внушение, с което да ни накара да се съсредоточим и вземем ситуацията в ръце. Успя да каже само: „Не се приближавайте! Не му позволявайте да ви докосне!“… докато глиганът продължаваше да тича насреща ни. Антропологът се кискаше леко от нерви и от абсурда на критичната ситуация, която се развиваше така бавно. Само геодезистът бе предприела незабавни действия: беше коленичила на едно коляно, за да се прицели по-добре; заповедите ни включваха полезната директива: „Убивай само, ако си под заплаха да бъдеш убит“.
Аз продължавах да наблюдавам глигана. Колкото повече приближаваше, толкова по-странна изглеждаше муцуната му. Чертите му бяха някак изкривени, все едно животното се бореше с неистови вътрешни мъки. В зурлата и широкото му, издължено лице нямаше нищо особено, но аз останах със смайващото впечатление за някакво присъствие поради обърнатия сякаш навътре поглед и завъртяната наляво глава, все едно имаше невидима юзда. В очите му искреше електричество, което не можех да приема като реално. Предположих, че е страничен ефект от потреперващата ми ръка на бинокъла.