Спрях да пия вода. Да си поема въздух. Шокът от срещата с Пълзящия все още ме връхлиташе на вълни. Когато отново продължих, ме обзе приглушена увереност, че ме очакват нови разкрития, че трябва някак да се подготвя.
Няколко минути по-късно започна да се оформя малък правоъгълник от размазана бяла светлина — някъде далеч, далеч под мен, като отражение на дъното на кладенец. Докато се спусках, то нарастваше с неохота, която бих могла да нарека единствено колебание. След още половин час си помислих, че може би е врата, но очертанията му оставаха все така размити, сякаш само се опитваше да се скрие.
Макар петното все още да беше далеч, колкото повече приближавах, толкова по-сигурна ставах, че тази врата необяснимо напомня на вратата, която видях, когато хвърлих поглед назад, след като преминахме границата на път към базовия лагер. Самата й смътност предизвикваше такава реакция, защото беше много специфична.
През следващия половин час започнах да изпитвам инстинктивно желание да се обърна назад, което преодолях, като си казах, че все още не мога да се върна и отново да се срещна с Пълзящия. Беше болезнено да гледам браздите на тавана, сякаш прорязваха собствения ми череп и постоянно се издълбаваха наново. Бяха се превърнали в линии на някаква отблъскваща сила. Час по-късно, когато този блещукащ бял правоъгълник беше станал по-голям, но не и по-отчетлив, ме изпълни такова силно чувство за нередност, че ми се повдигна. В съзнанието все по-ясно изплуваше образът за капан, мисълта, че тази плуваща светлина в мрака не е никаква врата, а пастта на някой звяр, и ако пристъпех в нея, той щеше да ме погълне.
Накрая спрях. Думите неумолимо продължаваха и прецених, че вратата се намира на не повече от пет-шестстотин стъпала надолу. Сега тя прогаряше очите ми; усещах кожата си болезнено нежна, като че ли само като погледнех вратата, ме изгаряше слънце. Исках да продължа, но не можех. Не можех да накарам краката си да помръднат напред, не можех да принудя съзнанието си да надвие страха и безпокойството. Дори временната липса на сиянието, което сякаш се бе скрило, ме съветваше да не продължавам напред.
Седях на стъпалата и гледах вратата. Притеснявах се, че това усещане е остатъчна хипнотична принуда, че дори след смъртта психологът бе намерила начин да ме манипулира. Може би е имало някаква закодирана заповед или инструкция, която заразата ми не е успяла да заобиколи или превъзмогне. Нима се намирах в крайните фази на някаква продължителна форма на анихилация?
Причината нямаше значение. Знаех, че никога няма да стигна до вратата. Щях да се почувствам толкова зле, че няма да мога да помръдна, и никога нямаше да изляза отново на повърхността, с порязани и заслепени от браздите на тавана очи. Щях да остана тук, на стъпалата, също като антрополога, след почти същия провал в опита си да разпозная невъзможното като нея и психолога. Затова се обърнах и с неимоверна болка, сякаш оставях част от себе си долу, започнах да се изкачвам мъчително по стъпалата, а във въображението ми мъглявият образ на вратата беше голям и внушителен като Пълзящия. Спомням си, че в този момент, когато се обърнах, усетих как нещо се взира в мен от вратата долу, но когато погледнах през рамо, срещнах само познатото размазано петно от бяла светлина.
* * *
Ще ми се да можех да кажа, че останалата част от пътя е минала като насън, като че ли наистина бях пламък, както ме бе видяла психологът, и гледах навън през собствения си огън. Ще ми се следващото, което видях, да беше слънцето и повърхността на земята. Но макар да си бях заслужила правото всичко да свърши… то не свърши.
Помня всяка болезнена и страшна стъпка нагоре, всеки миг от пътя. Помня как спрях преди ъгъла, зад който се криеше Пълзящия, все така зает с непонятната си задача. Не бях сигурна, че ще понеса още веднъж да изрови съзнанието ми. Не бях сигурна дали този път няма да полудея от усещането за давене, колкото и да си повтарях, че е илюзия. Но също така знаех, че колкото повече отслабвам, толкова повече ще ме предава умът ми. Толкова по-лесно щеше да стане да се скрия в сенките и да се превърна в черупка, бродеща из долните стъпала. Никога нямаше да имам повече сила и решителност, отколкото в този момент.
Изтласках от съзнанието си спомена за Скалистия залив и медузата в нейното езерце. Вместо това си спомних за дневника на съпруга си. Представих си го в лодката някъде на север. Замислих се как всичко — всичко — е горе, а долу вече няма нищо.