И отново прегърнах стената. Отново затворих очи. Отново преживях светлината, тръпнех и стенех в очакване морето да нахлуе в устата ми и главата ми пак да се разцепи… но това не стана. Нищо не стана и не знам защо, освен да приема, че след като ме е огледал и изпробвал, а после по някакви неизвестни критерии е решил да ме пусне, Пълзящият не изпитваше повече интерес към мен.
Затова, докато свивах зад следващия ъгъл, който щеше да ме скрие от погледа му, някаква упорита част от мен държеше да рискува да погледне за последен път назад. Един последен поглед на непокорство към нещо, което може би никога нямаше да разбера.
Сред няколкото образа, генерирани от Пълзящия, видях едва да прозира лицето на мъж, скрито в сянка и обградено от неописуеми твари, които можех да възприема единствено като негови тъмничари.
Изражението на мъжа издаваше толкова сложни, голи и крайни емоции, че ме прикова. В чертите му съзрях безкрайна мъка и тъга, но и просветването на мрачно удовлетворение и екстаз. Никога не бях виждала такова изражение. Но лицето бях виждала. Познавах го. Бях го виждала на снимка. Остри, проницателни очи. Гъста брада, под която беше загатната твърда брадичка.
Това беше пазачът на фара, уловен в съществото на Пълзящия. Последният пазач на фара ме гледаше не само от драгата страна на широка, непреодолима пропаст, но и от разстоянието на годините. Защото макар и по-слаб, с хлътнали очи и още по-изпъкнала брадичка, той не беше остарял и с един ден от онази трийсетгодишна снимка. Сега този човек съществуваше на място, което никой от нас не можеше да проумее.
Знаеше ли в какво се беше превърнал или отдавна беше полудял? Дали наистина можеше да ме види?
Не знам колко дълго ме бе наблюдавал, преди да се обърна и да го видя. Но аз задържах погледа му твърде за кратко и не мога да кажа, че помежду ни премина нещо. А колко ли време би било достатъчно? Не можех да направя нищо за него, а и в мен не бе останало място за нищо друго, освен за собственото ми оцеляване.
Може би имаше по-лоши неща от това да се удавиш. Не знаех какво е изгубил, нито какво е спечелил през последните трийсет години, но никак не му завиждах за пътуването.
* * *
Преди да дойда в Зона X, никога не сънувах или поне не помнех сънищата си. Съпругът ми го намираше за странно и веднъж ми каза, че сигурно е, защото живея в непрекъснат сън, от който никога не съм се будила. Може би е искал да се пошегува, а може би не. Все пак самият той е бил преследван с години от кошмарите си, бил е оформен от тях, докато накрая е видял какво означават и се е освободил от тях. Къща, мазе и ужасни престъпления, извършени там.
Аз обаче бях прекарала изтощителен ден в работата и го приех сериозно. Най-вече защото това беше последната седмица преди заминаването му с експедицията.
— Всички живеем в непрекъснат сън — възразих аз. — Будим се, когато нещо, някакво събитие, ако щеш, някакво дразнение смути това, което приемаме за действителност.
— А аз дразнение ли съм, което може да смути твоята действителност, призрачна птицо? — попита той и този път усетих отчаянието в гласа му.
— О, пак ли стана време да тормозим призрачната птица? — повдигнах вежди аз.
Не се чувствах толкова спокойна, колкото се опитвах да изглеждам. Беше ми лошо, но ми се струваше важно да се държа нормално пред него. По-късно, когато той се върна и видях какво може да бъде „нормалното“, ми се прииска да бях ненормална, да бях извикала, да бях направила каквото и да е, само да не се бях държала толкова банално.
— Може би аз съм част от твоята действителност — каза той. — Може би не съществувам, освен за да откликвам на твоите призиви.
— В такъв случай се проваляш с гръм и трясък — отвърнах аз и отидох в кухнята, за да си налея чаша вода. Той беше вече на втората си чаша вино.
— Или успявам с гръм и трясък, защото ти искаш да се проваля — каза той, но с усмивка.
После се приближи зад гърба ми и ме прегърна. Имаше силни ръце и широки гърди. Дланите му бяха безнадеждни мъжки длани, като на същество, което трябва да живее в пещера, абсурдно силни и много полезни, когато излизаше с яхтата. Дали плаваше, за да открие нещо или да загърби нещо? Ухаеше на гумената миризма на лепенки, която го пропиваше като силен одеколон. Той целият беше една голяма лепенка, сложена направо върху раната.
— Призрачна птицо, къде щеше да бъдеш, ако не бяхме заедно?
Нямах отговор на този въпрос. Не тук. Но не и там. Може би никъде.
— Призрачна птицо?
— Да — казах аз, примирила се с прякора.
— Призрачна птицо, страхувам се. Страхувам се и трябва да те помоля за нещо егоистично. За нещо, за което нямам право да те моля.