— Все пак ми кажи. — Още бях ядосана, но през последните дни се бях примирила със загубата, бях я капсулирала, за да не му отказвам любовта си. Освен това част от мен се бунтуваше срещу систематичната загуба на полеви ангажименти и завиждаше на неговата възможност. И която се наслаждаваше на пустия паркинг, защото си беше само мой.
— Ще дойдеш ли да ме потърсиш, ако не се върна? Ако можеш?
— Ти ще се върнеш.
За да седнеш тук, като голем, изцеден от всичко, което познавам в теб.
Как ми се иска да му бях отговорила, дори да му бях отказала. Как ми се иска сега, когато е твърде късно, наистина да бях дошла в Зона X заради него.
* * *
Басейн. Скалист залив. Пуст паркинг. Кула. Фар. Всички тези неща са реални и нереални. Съществуват и не съществуват. Пресъздавам ги в съзнанието си с всяка мисъл, с всеки запомнен детайл, и всеки път по малко се различават. Понякога са маски и прикрития, понякога са нещо по-истинско.
Когато най-после стигнах на повърхността, легнах по гръб на върха на Кулата, прекалено изтощена да продължа и се усмихнах на простото, неочаквано удоволствие да усетя топлината на утринното слънце. Непрестанно пресъздавах света в мислите си, но пазачът на фара беше завладял съзнанието ми. От време на време вадех снимката от джоба си и се вглеждах в лицето му, сякаш той имаше някакъв друг отговор, който още не успявах да проумея.
Исках — беше ми нужно — да знам, че наистина съм го видял, че не е бил някакво привидение, създадено от Пълзящия, и се хващах за всичко, което подкрепяше това убеждение. Но най-убедителното доказателство беше не снимката, а пробата, взета от антрополога от края на Пълзящия — пробата, която се беше оказала човешка мозъчна тъкан.
Хванах се за това като за котва и започнах да оформям разказа за пазача на фара, доколкото можех, дори когато станах и тръгнах обратно към базовия лагер. Беше трудно, защото не знаех нищо за живота му, не разполагах с нищо, което би ми помогнало да си го представя. Имах само една снимка и спомена за онзи ужасен миг, когато го видях в Кулата. Мислех си, че това беше човек, водил може би някога нормален живот, но познатите ритуали, които придават нормалност на нещата, не му бяха помогнали. Той беше попаднал в буря, която все още бушуваше. Може би дори я беше видял от върха на фара — Събитието, което пристигаше като вълна.
И какво беше станало? Какво беше станало според мен? Представете си дълъг, дебел трън, забоден дълбоко в света. Впит в света. И от този трън се излъчва пулсираща, безкрайна потребност да асимилира и подражава. Асимилиращо и асимилирано взаимодействат чрез катализатора на набор от думи, захранващ двигателя на трансформацията. Може би това е същество, което живее в съвършена симбиоза с куп други същества. Може би е „просто“ машина. Но при всички случаи, ако има разум, той е много различен от нашия. То създава своя собствена екосистема, чиито процеси и цели са ни напълно чужди. Тя работи чрез върховни актове на отражение и, като остава скрита в много други отношения и без да се отказва от основите на своята другост, се превръща в това, което среща.
Не знам как този трън е стигнал дотук, нито отколко далече идва. Виждам в мислите си пазача на фара и тази треска, този трън, забоден в него, който бавно расте, без той да знае. Такова малко нещо, а голямо като цели светове. Виждам го как се мъчи да разбере какво му се е случило, но не успява. Виждам го как пада и трънът го приковава към земята, после под нея. Поглъща го. Преобразява го. Придава му нова цел и предназначение. Докато трийсет години по-късно един биолог за миг зърва това, в което се е превърнал. Катализатор. Искра. Двигател. Песъчинка, от която се ражда перла. Или просто неохотен пътник?
И след като съдбата му е била определена… представете си експедициите — дванайсет или петдесет, или сто, няма значение — които продължават да установяват контакт с това същество или същества, превръщат се във фураж и се пресъздават. Експедиции, които влизат тук през тайно място на загадъчна граница, граничен пункт, който (може би) се отразява в най-дълбоките недра на Кулата. Представете си тези експедиции и осмислете факта, че в синки те продължават да съществуват в Зона X, под някаква форма, дори онези, които са се върнали, особено онези, които са се върнали. Съществуват паралелно, наслоени едни върху други, общувайки си по какъвто начин им остава. Представете си, че това общуване понякога придава свръхестествен оттенък на пейзажа наоколо поради нарцисизма на човешкия ни поглед, но това е само част от естествения свят тук. Може никога да не разбера кое е поставило началото на създаването на двойниците, но това едва ли има значение.