Гласът ми явно бе прозвучал по-спокойно от действителните ми мисли, защото те не се поколебаха в реакцията си. В тона им нямаше и следа от намек, че са забелязали спорите, които изригнаха в лицето ми. Аз бях отишла толкова близо. А спорите бяха тъй мънички, тъй незначителни. „Ще раздам семената на мъртвите“.
— Думи? От гъби? — глупаво повтори геодезистът.
— Няма сведения за човешки език, който да използва този метод на писане — отбеляза антропологът. — Има ли животно, които общува по този начин?
Не можах да сдържа смеха си.
— Не, няма животно, което общува по този начин.
Дори да е имало, не си спомнях името му, нито по-късно съм се сетила.
— Шегуваш ли се? Това е някакъв майтап, нали? — попита геодезистът. Изглеждаше готова да слезе при мен и да докаже, че греша, но не помръдна от мястото си.
— Спори — потвърдих аз като в транс, — които оформят думи.
Беше ме обзело спокойствие. С него се конкурираше друго усещане — сякаш не можех да дишам или не искам — което явно беше психично, а не физиологично. Не бях забелязала физически промени, а в определен смисъл и нямаше значение. Знаех, че надали в лагера имаме антидот за нещо толкова непознато.
Информацията, която се опитвах да обработя, ме парализираше. Думите бяха образувани от симбиотичните плодни тела на неизвестен за мен вид. Второ, спорите означаваха, че колкото по-надолу слизаме, толкова по-наситен ще бъде въздухът с евентуални замърсители. Имаше ли причина да споделям тази информация с другите, след като тя щеше само да ги разтревожи? Не, реших аз, може би егоистично. По-важно беше да се погрижа да не бъдат пряко изложени на опасността, докато не се върнем с по-подходяща екипировка, макар че много неща зависеха от екологични и биологични фактори, за които все повече се убеждавах, че не разполагам с достатъчно данни.
Качих се обратно по стълбите до площадката. Геодезистът и антропологът ме гледаха с очакване, като че ли можех да им кажа нещо повече. Антропологът беше на ръба: погледът й не можеше да се спре върху нищо, а постоянно скачаше и блуждаеше. Но какво можех да им кажа за думите на стената, освен че бяха или невъзможни, или налудничави, или и двете? Бих предпочела да бяха написани на непознат език, в известен смисъл това щеше да бъде по-малка загадка за решаване.
— Трябва да се върнем горе — заявих аз.
Препоръчах този курс на действие не защото беше най-добрият, а защото исках да огранича контакта на другите със спорите, докато не видех дългосрочните им ефекти върху мен. Освен това съзнавах, че ако остана по-дълго тук, може да изпитам силен импулс да се върна долу и да продължа да чета думите нататък. Тогава другите щяха да ме задържат насила, а не знаех какво ще направя в такъв случай.
Те не възразиха. Но докато се изкачвахме нагоре по стъпалата, за момент изпитах световъртеж, въпреки че се намирах в тясно и затворено пространство. За миг ме обзе паника и стените добиха оттенък на плът, сякаш бяхме проникнали в гърлото на грамаден звяр.
* * *
Когато разказахме на психолога какво сме видели и й цитирах част от думите, тя първоначално замръзна със странно съсредоточен вид. После реши да слезе и лично да види надписа. Вътрешно се борех дали да я предупредя да не го прави. Накрая казах:
— Разгледай ги само от върха на стълбите. Не знаем дали има токсини. Ще се върнем по-късно с противогази.
Поне бяхме наследили такива от последната експедиция в един запечатан контейнер.
— Парализата не е ли убедителен анализ? — попита тя, вперила поглед в мен.
Усетих някакъв сърбеж, но не казах нищо, не направих нищо. Другите като че ли дори не я бяха чули. Едва по-късно щях да разбера, че се е опитала да ме подчини с хипнотично внушение, предназначено единствено за мен.
Реакцията ми явно е попаднала в диапазона на приемливото, защото тя тръгна надолу, а ние притеснени я чакахме горе. Какво щяхме да правим, ако не се върнеше? Обзе ме собственическо чувство. Подразних се от мисълта, че може и тя изпита същата потребност да прочете надписа докрай, но за разлика от мен, да й се подчини. Макар да не разбирах смисъла на думите, искаше ми се да има такъв, за да мога по-скоро да отстраня съмнението и да върна разума в уравненията си. Тия мисли отвличаха вниманието ми от ефекта на спорите върху организма ми.
За щастие, другите две жени нямаха никакво желание да разговаряме, докато чакахме. Само след петнайсет минути психологът непохватно се качи обратно по стълбите и излезе навън, като мигаше с очи, докато зрението й се пригоди към дневната светлина.
— Интересно — каза тя с равен тон, като се изправи пред нас и изчисти паяжините от дрехите си. — Никога не съм виждала подобно нещо.