- Искам да знаеш какво виждаш, а не какво съм ти казал, че трябва да видиш.
Като за Долф това беше цяла реч.
- Добре - съгласих се. - Давай!
Той дръпна чаршафа. Обели го като лучена люспа от окървавеното чудо отдолу. Стоях, взирах се и виждах само парче кърваво месо. Можеше да е всякакво: говеждо, конско, еленско. но човешко? Определено не.
Очите ми го виждаха, но мозъкът ми отказваше да приеме. Приклекнах, подпъхвайки полата между бедрата си. Килимът поддаваше под краката ми, сякаш го бе валял дъжд. само дето не беше дъжд.
- Да имаш да ми дадеш назаем чифт ръкавици? Оставих си нещата за местопрестъпление в офиса.
- В десния джоб на сакото! - Долф вдигна ръце във въздуха. По ръкавиците му имаше кървави следи. - Обслужи се. Жената мрази, когато окървавявам чистото пране!
Ухилих се. Изумително. Чувството за хумор е задължително от време на време. Наложи се да се пресегна над останките. Извадих две найлонови ръкавици - един размер става за всички. Човек винаги има чувството, че отвътре са пълни с пудра. Не ги усещаш точно като ръкавици, а по-скоро като презервативи за ръце.
- Мога ли да го докосна, без да унищожа някоя улика?
-Да.
Побутнах „го“ отстрани с два пръста. Беше като да ръгаш парче прясно телешко. Приятно, плътно докосване. Проследих с пръсти изпъкнала кост и ребра под плътта. Ребра. Внезапно осъзнах какво гледам. Част от гръдния кош на човешко същество. Ето го рамото - бялата кост стърчи там, където явно са откъснали ръката. Това беше всичко. Искам да кажа - всичко. Изправих се твърде бързо и се спънах. Килимът поддаде под краката ми.
Внезапно в стаята бе станало твърде горещо. Обърнах гръб на останките от тялото и открих, че се взирам в някаква тоалетка. Огледалото й бе така опръскано с кръв, сякаш някой го бе покрил с пласт червен лак за нокти. Червено „Черешов цвят“, „Карнавален пурпур“, „Захарна ябълка“.
Затворих очи и много бавно преброих до десет. Когато пак погледнах, стаята ми се стори по-хладна. За първи път забелязах, че вентилаторът на тавана бавно се върти. Чувствах се добре. Яка корава убийца на вампири. Даа бе!
Докато отново прикляках до тялото, Долф не каза и думица. Дори не ме погледна. Добър човек. Постарах се да бъда обективна и да видя каквото има за виждане. Но ми беше трудно. Предпочитам труповете в състояние, в което мога да различа за коя част от тялото става дума. А сега виждах само. останки. Можех да мисля единствено за факта, че това някога е било човешко тяло. „Било е“ - като служебна фраза.
- Доколкото виждам, няма следи от оръжие, но съдебният лекар ще определи по-точно. - посегнах да пипна буцата месо отново, но се спрях. - Ще ми помогнеш ли да го вдигнем, за да погледна в гръдната кухина? В останките от гръдната кухина?
Долф остави чаршафа и ми помогна. Останките бяха по-леки, отколкото изглеждаха. Когато ги изправихме на една страна, се оказа, че отдолу няма нищо. Бяха изчезнали всички органи, които ребрата обикновено защитават. В името на всичко свято, изглеждаше досущ като разрязани телешки ребра, като изключим мястото, където се прикрепяха костите на ръката. Виждаше се дори част от ключицата.
- Добре - заявих. Не ми хареса как се задъхвах. Изправих се,
отпуснала окървавените си ръце. - Покрий го, моля те!
Долф изпълни молбата ми и се изправи:
- Е, какви са впечатленията?
- Насилствена смърт, причинена с изключителна жестокост. Упражнена е значително повече сила, отколкото има обикновен човек. Тялото е било разкъсано на части на ръка.
- Защо на ръка?
- Няма следи от нож. - засмях се, но смехът ме задави. - По дяволите, бих казала, че някой е използвал електрически трион, както в касапницата при кравите, но костите. - поклатих глава. - Нищо механично не е било вкарвано в действие тук.
- Нещо друго?
- Аха, къде е остатъкът от шибаното тяло?
- Надолу по коридора, втората врата отляво.
- Остатъкът от тялото ли? - в стаята отново ставаше по-топло.
- Просто хвърли едно око и ми кажи какво си видяла.
- По дяволите, Долф, знам, че не обичаш да влияеш на експертите си, но не искам да влизам там на сляпо!
Той просто се взираше в мен.
- Поне ми отговори на един въпрос!
- Може би. Какъв?
- По-зле ли е от това?
Той явно се позамисли за малко.
- И да, и не.
- Проклет да си!
- Ще разбереш, след като го видиш!
Не исках да разбирам. Бърт беше очарован, че полицията ме иска за щатен сътрудник. Беше ми казал, че ще събера ценен опит, работейки заедно с тях. Засега бях събрала само голяма колекция от кошмари.