- Изпълнили сте човешко жертвоприношение за създаването на този талисман - уточни Джон.
Сеньората поклати глава:
- Талисманът е мой. Направих го за брат ви, това е всичко. Вие притежавате талисмана, но нищо друго.
- Сеньора, простете ми - каза Антонио. Изглеждаше блед и потресен, и много, ама много уплашен.
- Са1еШ:а - отвърна тя, - млъквай!
- Зербровски, заведи приятелчето ни в кухнята и запиши показанията му! - нареди Долф.
В този миг Доминга се изправи.
- Глупак такъв, нещастен глупак! Кажеш ли им още нещо, ще накарам езика ти да изгние в устата!
- Разкарай го оттук, Зербровски!
Зербровски отведе почти разплакания Антонио извън стаята. Имах чувството, че старият Тони е отговорен за възвръщането на талисмана. Беше се издънил и щеше да си плати. Полицията беше последна в списъка на проблемите му. На негово място щях да се постарая много баба да бъде затворена тази вечер. Не бих искала да припари до вуду нещи-цата си. Никога повече.
- Сега ще обискираме къщата, госпожо Салвадор!
- Ами, заповядайте, сержант! Няма да откриете нищо друго полезно за вас!
Тя беше много спокойна, когато каза това.
- Дори и нещата зад онези врати? - попитах.
- Вече ги няма, Анита! Няма да намериш нищо незаконно и. цяло
- тя произнесе последната дума като че ли беше нещо мръсно.
Долф погледна към мен. Свих рамене. Тя ми се стори много уверена.
- Добре, момчета, разчекнете всичко тук!
Униформените полицаи и детективите се раздвижиха, получили внезапно цел. Понечих да последвам Долф навън. Той ме спря.
- Не, Анита, вие с Бърк оставате тук.
- Защо?
- Цивилни сте.
Аз - цивилна?
- Бях ли цивилна, когато извървях гробището за теб?
- Ако някой от хората ми можеше да се справи с това, нямаше да те оставя да го правиш.
- Да ме оставиш?
Той се намръщи.
- Знаеш какво имам предвид.
- Не, не зная.
- Е, може да си корава мацка, може дори да си толкова добра, колкото смяташ, че си, но не си ченге. А това е полицейска работа. Оставаш в дневната с цивилните, поне този път. Когато всичко е чисто, може да слезеш долу и да идентифицираш за нас чудовищата.
- Не ми прави услуги, Долф, става ли?
- Не смятах, че можеш да се цупиш, Блейк!
- Не се цупя - отвърнах.
- Оплакваш се?
-Я стига. Схванах намека. Оставам тук, но не е задължително да ми харесва.
- През повечето време газиш до задник в крокодили. Радвай се, че поне веднъж не си на огневата линия, Анита! - С тези думи той поведе хората си към мазето.
Всъщност не исках да слизам отново в мрака. И със сигурност не исках да виждам тварта, която ни бе преследвала с Мани по стълбите. Но все пак. чувствах се изоставена. Долф беше прав. Цупех се. Страхотно.
Ние с Джон Бърк седнахме на дивана. Доминга остана в люлеещия се стол, където се намираше откакто почукахме на вратата. Децата бяха изгонени навън да си играят, а Енцо ги надзираваше. Стори ми се облекчен. Почти се писах доброволец да изляза с тях. Всичко друго бе по-добре от простото седене и напъване да чуя първите писъци.
Щеше да има писъци, ако там долу се намираше чудовището, а това беше единственият термин, пасващ на онези звуци. Ченгетата ги бива срещу лошите типове, но чудовищата са нещо ново за тях. Беше по-просто, един вид, когато цялата тази гадост се обработваше от неколцина специалисти. Малцина самотници, които се бореха на страната на доброто. Пронизваха вампири. Сваляха зомбита. Горяха вещици. Макар че може да се спори дали допреди няколко години нямаше да свърша на страната на преследваните. През шейсетте, да речем.
Това, с което се занимавах, без съмнение беше магия. Преди да изкараме на светло всички чудовища, свръхестественото си беше свръхестествено. Убий го, преди да убие теб. По-прости времена. Но сега от полицията очакваха да се разправя със зомбита, вампири, по някой демон тук-там. Полицията наистина не се разбира с демоните. Но пък кой ли се разбираше с тях?
Доминга седеше на стола си и се взираше в мен. Двамата униформени в стаята при нас бяха заели обичайната полицейска стойка - безизразни лица, леко отегчение, но ако някой мръдне, ченгетата ще са нащрек. Отегчението беше само маска. Ченгетата винаги забелязват всичко. Такава им е професията.
Доминга не гледаше полицаите. Не обръщаше внимание дори на Джон Бърк, който беше много по-близо до нейното ниво. Взираше се в малката дама - в мен.
Пресрещнах черните й очи и казах: