Казах тихо:
- Пипнахме те!
Тя се изплю в мен. Храчката падна върху ръката ми и пареше като киселина.
- По дяволите!
- Повтори го и ще те застреляме, та да спестим малко пари на данъкоплатците! - заяви Долф. Беше си извадил пистолета.
Тръгнах да търся банята, за да измия плюнката от ръката си. Там, където ме улучи, имаше мехур. Шибани изгаряния втора степен от някаква си лига. Мили Боже!
Радвах се, че Антонио се е пречупил. Радвах се, че Сеньората отива в затвора. Радвах се, че ще умре. По-добре тя, отколкото аз.
32
Ривърридж беше модерен жилищен квартал. Което ще рече, че можете да избирате между три модела къщи. И при това да има четири еднакви в редичка, като бисквитки в кутия. Освен това не се забелязваше никаква река наблизо. Нито пък водораздел.
Къщата, която попадаше в центъра на кръга на полицейското претърсване, беше абсолютно еднаква със съседната, като изключим цвета. Домът на убийството, както го наричаха в новините, беше сив с бели капаци. Тази, подминавана от новинарите къща беше синя с бели капаци. И при двете капаците не се използваха. Служеха просто за украса. Съвременната архитектура е пълна с елементи, които са само декоративни -перила за тераса без терасата, заострени покриви, които изглеждат така, сякаш разполагате с допълнителна стая, а такава няма; толкова тесни веранди, че само елфите на Дядо Коледа могат да поседнат на тях. От ей такива неща ми домилява за викторианската архитектура. Може и да е била претрупана, но поне всичко е функционирало.
Целият Ривърридж с еднаквите къщурки беше евакуиран. Долф беше принуден да даде изявление пред пресата. Гадна работа. Но не може да се евакуира цял квартал с размерите на малко градче и да го запазиш в тайна. Котката бе пусната от чувала. В употреба влезе терминът „зомби кланетата“. Лелее.
Слънцето залязваше в море от пурпур и оранжево. Изглеждаше така, сякаш някой е стопил два грамадни пастела и ги е размазал по небето. Нямаше нито една барака, гараж, мазе, къщурка на дърво, детска къщичка или друга постройка, за която човек може да се сети и която да не е била претърсена. При все това не бяхме открили нищо.
Хрътките от новините неуморно обикаляха границите на претърсвания район. След като бяхме евакуирали стотици хора и ровехме из собствеността им без заповед, и не бяхме намерили зомби., ами, нагазвахме до уши в лайната.
Но то беше тук някъде. Знаех, че е тук. Добре де, бях почти сигур-на, че е.
Джон Бърк стоеше до една от гигантските кофи за боклук. Долф ме беше изненадал като му позволи да дойде на лов за зомбито. Както каза, нуждаехме се от всяка помощ, която ни се предлагаше.
- Къде е то, Анита? - попита Долф.
Исках да му кажа нещо умно. Мили Боже, Холмс, откъде разбра, че зомбито се крие в цветната леха? Но можех да го излъжа.
- Не знам, Долф. Просто не знам.
- Ако не намерим това нещо. - той остави мисълта си недоизказа-на, но знаех какво има предвид.
Ако се провалим, моята работа не беше в опасност. Но тази на Долф. Мамка му. Как можех да му помогна? Какво пропускахме? Какво?!
Взирах се в тихата улица. Беше странно тиха. Прозорците до един бяха тъмни. Само уличните лампи отблъскваха настъпващия мрак. Меки аури от светлина.
Близо до водещата към тротоара алея пред всяка къща стоеше пощенска кутия. Някои бяха невероятно сладки. Една например имаше формата на ухилен котарак. Лапата му се вдигаше, ако в коремчето влезе поща. Фамилията на семейството беше Кет. Беше направо безценно!
Всяка къща имаше поне по една грамадна супермодерна кофа за боклук пред нея. Някои бяха дори по-големи от мен. Мда. Неделя надали беше денят за извозване на боклука. Или пък боклукчиите са идвали днес, но полицейският обиск е задържал процеса?
- Кофите за боклук - казах на глас.
- Какво? - попита Долф.
- Кофите за боклук! - сграбчих го за ръката, почти замаяна от облекчение. - Цял ден зяпаме проклетите кофи за боклук! Това е то!
Джон Бърк стоеше кротко до мен и се мръщеше.
- Добре ли си, Блейк? - Зербровски се появи с цигара иззад гърба ни. Краят на цигарата му приличаше на подпухнала светулка.
- Кофите са достатъчно големи, за да се скрие вътре едър тип.
- Ръцете и краката ти няма ли да се вцепенят? - поинтересува се Зербровски.
- Зомбитата нямат кръвообращение, не и като нас.
Долф изкрещя:
- Всички да проверяват кофите за боклук! Зомбито е в някоя от тях. Мърдайте!