Полицаите се пръснаха като мравки от разбутан с пръчка мравуняк, но вече имаха цел. Аз тръгнах с двама униформени. На баджовете им пишеше „Кай“ и „Робъртс“. Кай беше азиатец, при това - мъж. Робъртс
- руса жена. Приятен смесен екип.
Влязохме в ритъм, без да го обсъждаме. Офицер Кай преместваше и обръщаше кофата. Ние с Робъртс го прикривахме с пистолетите.
Бяхме готови да крещим като дяволи, ако от контейнера се изтърколи зомби. Най-вероятно щеше да е търсеното от нас. Животът рядко е толкова жесток, че да ни подхвърли друг труп.
Щяхме да се разкрещим и екипът изтребители да притича. Или поне най-добре щеше да бъде да го направят. Това зомби като цяло беше твърде бързо и твърде агресивно. Като нищо можеше да се окаже и по-устойчиво на стрелба. Предпочитах да не установявам дали е така. Най-добре просто да опържим гадината и да приключваме.
Бяхме единственият екип, действащ на тази улица. Не се чуваха други звуци освен стъпките ни, гуменото тупване на преобръщаните кофи и тътенът на кутийките и бутилките, които кофата изплюваше. Абе, хората не връзват ли вече чувалите си с боклук?
Здрачът се бе сгъстил до солиден мрак. Знаех, че има звезди и луна там някъде горе, но от мястото, на което се намирахме, това беше труд-но доказуемо. От запад бяха допълзели облаци, гъсти и тъмни като кадифе. Само уличните лампи разсейваха тъмнината.
Не знаех как се справя Робъртс, но мускулите на раменете и шията ми бяха вързани на възел. Всеки път, щом Кай опираше длани в някоя кофа и буташе, аз заставах нащрек. Готова да стрелям, готова да го спася, преди зомбито да изскочи и да му разкъса гърлото. Струйка пот се стичаше по азиатското лице с високи скули. Дори на тази слаба светлина потта блещукаше.
Радвах се да разбера, че не съм единствената, която долавя напрежението. Разбира се, не аз си пъхах лицето в евентуалните скривалища на откачило зомби. Само че не бях уверена колко добър стрелец е Кай, пък и Робъртс, ако става на въпрос. Знаех колко добре стрелям аз самата. Знаех, че мога да забавя тварта достатъчно, за да довтаса подкрепление. Налагаше се да остана на стрелбището. Това беше най-доброто разпределение на труда. Честна дума.
Писъци. Отляво. Ние тримата застинахме. Обърнах се към писъците. Не се виждаше нищо - нищо, освен тъмни къщи и езера от уличната светлина на лампите. Нищо не помръдваше. Но писъците продължиха, високи и ужасени.
Хукнах нататък. Кай и Робъртс побягнаха по петите ми. Носех се, стиснала браунинга с две ръце. Дулото сочеше към небето. Така се тича по-лесно. Не смеех да прибера оръжието. Сполитаха ме видения за покрити с кръв плюшени мечета. Писъците като че позаглъхнаха. Някой пред нас умираше.
Навсякъде в мрака долавях движение. Полицаите тичаха. Всички ние тичахме, но бяхме закъснели. До един бяхме твърде закъснели. Писъците секнаха. Не последваха изстрели. Защо? Нима никой не бе получил чиста цел?
Тичахме покрай страничните дворове на четири къщи, когато се натъкнахме на метална ограда. Наложи се да приберем пистолетите. Не можехме да се катерим с една ръка. Да му се не види. Направих всичко възможно да падна от другата страна приклекнала, използвайки дланите си като опора.
Препънах се в нещо подобно на разкопана пръст в цветна леха. Мачках някакви високи летни цветя. На колене бях значително по-ниска от растенията. Кай кацна до мен. Само Робъртс се приземи на крака.
Кай се изправи, без да вади оръжието си. Аз измъкнах браунинга, приклекнала сред цветята. Бях готова да се изправя, само ако съм въоръжена.
Долових забързано движение, но не видях нищо. Цветята закриваха полезрението ми. Робъртс внезапно падна с писъци назад.
Кай извади пистолета си, но нещо го удари и го събори върху мен. Претъркулих се, но останах затисната под него. Той лежеше неподвижен върху ми.
- Кай, мръдни се, мътните те взели!
Полицаят седна и запълзя към партньорката си, а пистолетът му се очертаваше на светлината на уличните лампи. Взираше се в Робъртс. Тя не мърдаше.
Претърсих с очи мрака, опитвайки се да видя нещо каквото и да е. Движеше се далече по-бързо от човек. Бързо като гул. Никое зомби не би набрало подобна скорост. Да не би да грешах от самото начало? Беше ли нещо друго? Нещо по-лошо? Колко живота щеше да ми струва тази грешка? Робъртс мъртва ли беше?
- Кай, жива ли е? - оглеждах мрака, борейки се с желанието да насочвам поглед само към осветените места. Чуваха се откъслечни викове, но те изразяваха само объркване: „Къде е? Къде отиде?“. Шумотевицата се отдалечаваше.
Изкрещях:
- Насам, насам!