Гласовете се поколебаха, после се насочиха към нас. Вдигаха повече шум и от стадо слонове с артрит.
- Колко зле е ранена?
- Лошо - Кай свали оръжието си. Притискаше шията на Робъртс с ръце. Нещо черно и течно се разстилаше между пръстите му. Боже.
Коленичих от другата страна на жената - с готов за стрелба пистолет, без да отлепям поглед от мрака. Сякаш случилото се отнемаше цяла вечност, но бяха минали само секунди.
Проверих й пулса с една ръка. Беше накъсан, но сърцето й биеше. Дланта ми бе изцапана с кръв. Избърсах я в панталона си. Тварта почти беше прерязала гърлото на Робъртс.
Къде се криеше?
Очите на Кай бяха разширени, зениците му - огромни. На светлината на лампите кожата му изглеждаше съсухрена. Кръвта на партньорката му се стичаше между пръстите му.
Нещо трепна, твърде ниско до земята, за да бъде мъж, но горе-долу с този ръст. Беше просто форма, която се промъкваше покрай къщата пред нас. Каквото и да беше то, навлезе в най-плътната сянка и се опитваше да се измъкне пълзешком.
Подобно поведение показваше повече интелект, отколкото има едно зомби. Не беше правилно. Аз грешах. Грешах, мама му стара. И Робъртс умираше заради мен.
- Остани при нея. Задръж я жива!
- Къде отиваш? - попита Кай.
- След него - и се покатерих по оградата с една ръка. Явно адреналинът ми се покачваше, защото се справих без затруднения.
Докато прекося двора, то бе изчезнало. На светлината на кухненската лампа се очерта пъргав силует, бърз като мишка. Страхотно бърз -но едър, едър като човек.
То заобиколи ъгъла и го изгубих от поглед. Да му се не види. Тичах толкова далече от стената, колкото можех, а стомахът ми бе свит от очакването нечии пръсти да ми разкъсат гърлото. Завих зад къщата със стиснат с две ръце, стабилно насочен пистолет. Нищо. Претърсих мрака и езерата от светлина. Нищо.
Зад мен се чуха викове. Ченгетата бяха пристигнали. Боже, нека Ро-бъртс оцелее!
Ето - движение, пълзене през улицата на ъгъла на друга къща. Някой извика:
- Анита!
Вече тичах към източника на движение и междувременно крещях:
- Докарайте изтребителите! - но не спирах. Не смеех да спра. Бях единствената, която го държеше пред погледа си. Изгубех ли го, щеше да избяга.
Тичах в мрака, сама, след нещо, което може и изобщо да не беше зомби. Не беше най-умната постъпка в живота ми, но то нямаше да ми се изплъзне. Нямаше!
Нямаше да нарани още някое семейство. Не и ако можех да го спра. Днес. Тази нощ.
Прекосих локва светлина, от което мракът натежа още повече и закратко ослепях. Застинах в тъмното, копнеейки очите ми да се приспособят по-бързо.
- Нассстоятелна жена - изсъска нечий глас. Намираше се от дясна-та ми страна, толкова близо, че космите по ръцете ми настръхнаха.
Застинах, напъвайки периферното си зрение - по-тъмен силует се издигаше от вечнозелените храсталаци, които обгръщаха ъгъла на къщата. Беше се изправил в целия си ръст, но не ме нападаше. Ако ме искаше, щеше да ме докопа преди да се обърна и стрелям. Нали го бях видяла как се движи. Знаех, че съм мъртвец.
- Ти не ссси като оссстаналите. - гласът бе завален, сякаш част от устата липсваше, тъй че се изискваха големи усилия за оформянето на всяка дума. Глас на благородник, изгнил в гроба.
Обърнах се в тази посока - бавно, бавно...
- Положи ме.
Бях извърнала глава достатъчно, за да мога да го различа. Нощното ми зрение е по-добро, отколкото на повечето хора. А и уличните лампи хвърляха повече светлина от очакваното.
Кожата на зомбито беше бледа, жълтеникаво-бяла. Висеше по костите на лицето му като полустопен восък. Но очите му - те не бяха изг-нили. Горяха срещу мен с блясък, непосилен за обикновения поглед.
- Къде да те положа? - попитах.
- В гроба ми - отвърна той.
Устните му не се подчиняваха напълно, нямаше достатъчно останала по тях плът.
Светлина блесна в очите ми. Зомбито изпищя и прикри лицето си. Не виждах нищичко. То се удари в мен. Дръпнах спусъка на сляпо. Мисля, че чух изпъшкване, щом куршумът потъна в тялото му. Стрелях отново с една ръка, с другата закрих шията си. Опитвах се да се защитя, докато падах полуослепяла.
Когато успях да видя нещо в пронизаната от електрическа светлина тъмнина, бях сама. Не бях ранена. Защо? „Положи ме в гроба“, бе казало то. В гроба ми. Откъде бе разбрало каква съм? Повечето хора не могат да познаят. Вещиците понякога отгатват, а и другите съживители винаги ме надушват. Другите съживители. Пу, да му се не види!
Долф внезапно се озова до мен и ме изправи на крака.
- Боже, Блейк, ранена ли си?