Поклатих глава.
- Каква, по дяволите, беше тази светлина?
- Халогенно фенерче.
- За малко да ме ослепите.
- Не виждахме добре за изстрел - обясни той.
Полицаи претичаха покрай мен в мрака. Разнесоха се викове:
- Ето го!
Ние с Долф бяхме изостанали заедно с кошмарното, светещо ярко като ден фенерче, а преследването продължаваше.
- То говори с мен, Долф - казах.
- Какво имаш предвид, как така е говорило?
- Помоли ме да го положа в гроба му. - Взирах се в очите на сержанта, докато го казвах.
Чудех се дали и моето лице изглежда като на Кай - бледо, с ококорени черни очи. Защо не бях уплашена?
- Старо е, най-малко на век. Било е някаква вуду клечка приживе. Заради това нещата са тръгнали наопаки. Ето защо Питър Бърк не е успял да го овладее.
- Откъде научи всичко това? То ли ти каза?
Поклатих глава.
- Успях да преценя възрастта по външния му вид. Позна ме като човек, който може да му върне покоя. Само вещица или друг съживител могат да разпознаят каква съм. Залагам на съживител.
- Това променя ли плана ни? - попита Долф.
Втренчих се в него.
- Колко души е убило? - не дочаках отговора му. - Ще го убием. Точка.
- Мислиш като ченге, Анита!
От страна на Долф това беше голям комплимент и аз го приех като такъв.
Нямаше значение какво е било зомбито приживе. Е, и, какво като е било съживител или по-скоро вуду майстор? Какво? Сега беше машина за убиване. Не ме беше убило. Не ме нарани. Но не можех да си позволя да му върна услугата.
В далечината отекнаха викове. Някакъв номер на летния въздух им придаде ехо. Ние с Долф се спогледахме.
Все още държах браунинга.
- Да действаме!
Той кимна.
Хукнахме, но той бързо ме подмина. Краката му бяха далече по-дълги от моите. Не можех да тичам наравно с него. Сигурно щях да го надбягам на дълго разстояние, но не можех да поддържам такава скорост.
Той се поколеба и ме погледна.
- Давай, бягай! - подканих го.
Долф вложи допълнителна скорост и изчезна в мрака. Дори не погледна през рамо. Ако някой му кажеше, че се чувства добре в тъмното, където се скита зомби-убиец, Долф щеше да му повярва. Тоест, повярва на мен.
Това беше комплимент, но така останах да тичам сама в мрака и то за втори път тази нощ. От две противоположни посоки отекваха викове. Бяха изгубили зомбито. Да му се не види.
Забавих ход. Нямах желание да се натъкна на тварта на сляпо. Първия път не ме беше наранило, но му вкарах поне един куршум. Дори и зомбитата се ядосват от такива неща.
Намирах се под студената сянка на някакво дърво. Бях в края на квартала. През цялата задна част на карето минаваше ограда с бодлива тел. Отвъд, докъдето поглед стига, се точеха ниви. Е, поне бяха засети с боб. Зомбито би трябвало да легне, за да се скрие там. Мернах полицаи с фенерчета, които претърсваха в тъмното, но те всички се намираха на поне петдесетина метра от мен.
Те търсеха по земята, в сенките, защото им бях казала, че зомбитата не обичат да се катерят. Но това тук не беше обикновено зомби. Дървото над главата ми зашумоля. Космите по врата ми настръхнаха. Обърнах се светкавично, вдигнах глава нагоре и се прицелих.
Зомбито изсъска срещу мен и скочи.
Стрелях два пъти, преди тежестта му да се стовари върху мен и двамата да се търкулнем на земята. Два куршума в гърдите и то дори не пострада!
Стрелях за трети път, но все едно гърмях по стена.
Зомбито изръмжа в лицето ми, видях счупените му зъби с тъмни петна, дъхът му вонеше на гнило като от току-що разкопан гроб. Изпищях нечленоразделно и дръпнах спусъка отново. Куршумът го улучи в гърлото. Чудовището спря, опитвайки се да преглътне. Да преглътне куршум?
Бляскавите му очи се втренчиха в мен. В него имаше нещо, също като у зомбитата на Доминга със заключените души. Някой надничаше през тези очи. Застинахме като в илюзорните секунди, които траят с години. Той ме беше яхнал през кръста, и държеше дланите си на гърлото ми, но не стискаше, не ме нараняваше, поне засега. Аз пък бях пъхнала пистолета под брадичката му. Никой от куршумите не го беше спрял; защо точно този?
- Нямах намерение да убивам - каза зомбито тихо, - в началото не разззбирах. Не помнех какво сссъм.
Полицаите се скупчиха от двете ни страни и се поколебаха. Долф изкрещя:
- Не стреляйте, не стреляйте, да му се не види!
- Нуждаех се от месссо, имах нужда да си спомня кой сссъм. Опитах се да не убивам. Опитах се да вървя покрай всичките къщи, но не можех. Твърде много къщи. - прошепна зомбито. Хватката му се стегна, мръсните му нокти се врязаха в кожата ми. Стрелях в брадичката му. Тялото отскочи назад, но ръцете му ме стискаха за гърлото.