Долф ми махна да погледна по-отблизо.
- Добре - кимнах аз. - Нещо е нахлуло през плъзгащата се стъклена врата. Сигурно е вдигнало страхотен шум. Толкова чупещо се стъкло, дори и ако климатикът е дрънчал. Човек все ще чуе.
- Така ли мислиш? - попита началникът на Привиденията.
- Някой от съседите да е чул нещо? - попитах.
- Никой няма да си признае - уточни Долф.
Кимнах.
- Стъклото се чупи, някой слиза да провери. вероятно мъжът. Сексистките стереотипи умират трудно.
- Какво имаш предвид? - поинтересува се Долф.
- Смелият ловец защитава семейството си - обясних.
- Добре, да речем, че е бил мъжът. После?
- Той влиза, вижда онова, което се е метнало през стъклото, и вика жена си. Вероятно й нарежда да бяга. Да вземе детето и да си обира крушите.
- Защо не й казва да позвъни на полицията?
- Не забелязах телефон в голямата спалня. - кимнах към телефона на стената в кухнята. - Това вероятно е единственият апарат. Налага се да минеш покрай чудовището, за да се добереш до слушалката.
- Давай нататък.
Обърнах се назад да погледна към дневната. Покритият с чаршаф диван едва-едва се виждаше.
- Нещото каквото и да е то, е хванало мъжа. Бързо го е обездвижи-ло, пратило го е в несвяст, но не го е убило.
- Защо да не го убива?
-Я не ме изпитвай, Долф! В кухнята няма достатъчно кръв. Бил е изяден в спалнята. Каквото и да е било това чудо, не е влачило мъртвец до спалнята. Преследвало го е и го е убило там.
- Не е зле, искаш ли да хвърлиш едно око и на дневната?
Всъщност не исках, но не го казах на глас. От жената беше останало доста повече. Торсът беше почти недокоснат. На дланите й бяха нахлузени хартиени пликове. Под ноктите й беше открито някакво вещество. Надявах се от тази находка да има полза. Ококорените кафяви очи се взираха в тавана. Горницата на пижамата влажно прилепваше към мястото, където се бе намирала талията на собственичката на къщата. Преглътнах с усилие и използвах показалеца и палеца си, за да я вдигна.
Гръбнакът на жената блесна под суровата слънчева светлина, мокър и бял, и увиснал - като кабел, който е бил откъснат от щепсела.
Добре.
- Нещо я е разкъсало на части, също като. мъжа в спалнята.
- Откъде разбра, че е мъж?
- Освен, ако не са имали гости, онова ще да е бил съпругът. Не са имали и гост, нали?
Долф поклати глава:
- Доколкото знаем, не.
- Значи трябва да е мъжът. Защото всичките ребра на жената са на място, а също и ръцете й. - помъчих се да преглътна гнева си. Вината не беше на Долф. - Не съм някое от ченгетата ти. Ще ми се да спреш да задаваш въпроси, на които вече знаеш отговорите.
Той кимна:
- Добре де, права си. Понякога забравям, че не си от момчетата.
- Благодаря, за което.
- Знаеш какво имам предвид.
- Знам - и знам дори че си го замислил като комплимент, но можем ли да продължим разговора навън, моля?
- Става - той свали кървавите си ръкавици и ги пъхна в отворената торба за боклук в кухнята. И аз направих същото.
Горещината се залепи за мен като топящ се найлон, но кой знае защо, ми действаше добре. Гълтах на жадни глътки горещия, кипящ въздух. Ах, лято!
- Значи бях прав, че не е човек? - полюбопитства детективът.
Двама униформени полицаи удържаха тълпата далече от моравата
и навън на улицата. Деца, родители, хлапета на велосипеди. Приличаше на цирк за извратеняци.
- Не, не е човек. По стъклата на мястото на взлома нямаше кръв.
- Забелязах. Какво значи това?
- Повечето мъртъвци не кървят, изключая вампирите.
- Повечето?
- Е, прясно умрелите зомбита също пускат кръвчица, но вампирите кървят досущ като хората.
- Значи не смяташ, че е било вампир?
- Ако е, значи яде човешка плът. Вампирите не могат да смилат твърда храна.
-Гул?
- Твърде далече сме от гробище, а и в къщата щеше да има повече
разрушения. Гулите разкъсват мебелите досущ като диви животни.
- Зомби?
Поклатих глава:
- Честно казано, не знам. Вярно, съществуват разновидности като плътоядни зомбита. Редки са, но се случва.
- Преди време ми каза, че е имало три доказани случая. И при трите зомбитата оставали човекоподобни по-дълго време и не гниели.
Усмихнах се:
- Добра памет имаш. Точно така. Плътоядните зомбита не гният, поне докато ги храниш. Или поне не гният толкова бързо.
- А имат ли склонност към насилие?
- Поне засега не са проявявали - отвърнах.
- Зомбитата падат ли си по насилието? - уточни Долф.