Сега ми трябваше само блуза, с която хем да прикрия пистолета, хем той да ми е под ръка за сграбчване и стрелба. Проблемът беше по-сериозен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. В крайна сметка се спрях на къса горница, която едва-едва ми стигаше до кръста. Завъртях се пред огледалото.
Пистолетът оставаше невидим, поне докато не се самозабравя и не си вдигна прекалено високо ръцете. Горницата, за нещастие, беше много, много бледо розова. Ама какво ли ме бе прихванало да си купувам такава дрешка? Честно, не помнех. Може да ми е била подарък? Надявах се. Стори ми се непоносима самата мисъл, че наистина съм похарчила пари за нещо розово.
Все още не бях дърпала завесите. Целият апартамент тънеше в по-луздрач. Имам много плътни пердета, специална поръчка. Рядко попадам под слънчевите лъчи и не ми липсват много. Включих лампата от дясната ми страна. Скалариите изплуваха към повърхността, мърдайки умолително усти на забавен кадър.
Според мен рибите са идеалните домашни любимци. Не се налага да ги разхождаш и да им чистиш, нито да им създаваш хигиенни навици. Почистваш от време на време аквариума, храниш ги - и на тях изобщо не им пука точно по колко часа работиш извънредно.
Кафеварката ми разпръсна из апартамента аромата на прясно сварено силно кафе. Седнах на малката кухненска маса с две столчета и отпих от горещото, черно колумбийско кафе. Зърната бях извадила току-що от фризера; мелех си ги на място. Няма друг начин да си пиеш кафето. Макар че в извънредни случаи пия онова, до което се докопам.
Звънецът на вратата се обади. Подскочих и разлях кафе по масата. Нервна? Аз? Оставих файърстара си на кухненската маса, вместо да го взимам с мен до вратата. Ето, не съм параноичка. Просто съм много, много предпазлива.
Надникнах през шпионката и отворих. На прага стоеше Мани Род-ригес. Той е около пет сантиметра по-висок от мен. Черната му като въглен коса е прошарена със сиво и бяло. Гъстите къдри обрамчват слабото му лице и преминават в черни мустаци. На петдесет и две е и, ако имам право на избор, бих предпочела той да ми прикрива гърба в опасни ситуации - с едно изключение.
Ръкувахме се - винаги така правим. Хватката му беше здрава и суха. Ухили ми се - снежнобелите му зъби блеснаха на фона на мургавото му лице.
- Надушвам кафе!
Отвърнах на усмивката му:
- Знаеш, че аз закусвам само кафе!
Той влезе и аз заключих зад гърба му. По навик.
- Росита смята, че не се грижиш за себе си. - Мани успя почти идеално да имитира пискливия глас на жена си, с много по-плътен мексикански акцент от неговия собствен. - Тя не се храни както трябва, затуй е толкоз слаба. Бедната Анита, няма мъж, няма даже приятел.
Той се ухили.
- Росита говори досущ като мащеха ми. Джудит направо се поболя-ва от мъка, че ще остана стара мома.
- А ти си на колко, двадесет и четири?
- Ахъм.
Мани просто поклати глава:
- Понякога не разбирам жените!
Беше мой ред да се ухиля:
- А аз какво съм, кълцан дроб ли?
- Анита, знаеш какво имам предвид.
- Знам, аз съм „едно от момчетата“. Ясно.
- Ти си по-добра от всички момчета в работата.
- Сядай. Ще ти напълня гърлото с кафе, преди да ти се е схванала устата!
- Много труден случай си. Знаеш какво имах предвид! - Мани впи в мен кафявите си очи. Изражението му беше извънредно сериозно.
Усмихнах се:
- Да, знам, разбира се.
Взех една от близо дузината чаши в кухненския ми шкаф. Любимите ми са окачени на специалната поставка на бара.
Мани седна, отпи кафе и огледа чашата си. Беше червена и на нея с черни букви пишеше: „Аз съм студенокръвна кучка, но ме бива за тая работа“. Гостът ми се разсмя и от носа му пръсна кафе.
Аз пък пиех моя еликсир от чаша, украсена с пухкави бебета пинг-винчета. Не си го признавам - в никакъв случай! - но тя ми е любимата.
- Защо не носиш пингвинската си чаша на работа? - полюбопитс-тва Мани.
Последната блестяща идея на Бърт беше всички ние да си имаме собствени чаши за кафе на работа. Смяташе, че това ще добави домашен уют към офиса. Аз занесох сива съдинка със сив надпис: „Тва е мръсна работа и се налага да я върша аз!“. Бърт ме накара да я върна вкъщи.
- Кеф ми е да дърпам каишката на Бърт.
- Значи ще продължиш да мъкнеш неприемливи чаши.
Ухилих се:
- Ахъм.
Колегата ми само поклати глава.
- Наистина съм ти благодарна, че ще ме придружиш при Доминга.
Той сви рамене:
-Не бих те оставил да се изправиш сама срещу жената-дявол, нали?