- Трябва да ви претърся за оръжия, Мануел!
- Ясно - съгласи се Мани.
Качи се на верандата и Антонио отстъпи, спазвайки дистанция помежду им, да не би случайно колегата ми да му се нахвърли. Така аз получих чисто пространство за изстрел в гърба на младежа. Невнимание: при други обстоятелства - смъртоносно.
Той накара Мани да се облегне на перилата на верандата - като при полицейска проверка. Антонио знаеше какви ги върши, но претърсването беше гневно, съпроводено с твърде бързи, поривисти движения, сякаш самото докосване до тялото на партньора ми го вбесяваше. Да, старият Тони тънеше в омраза.
Изобщо не му и хрумна да ме опипа за оръжие.
Тцъ-тцъ.
От къщата излезе още един тип. Според мен беше към петдесетте. Носеше бял потник, заметнат с разкопчана риза. Ръкавите бяха навити чак догоре. По челото му блестеше пот. Обзалагах се, че пистолетът е на кръста му. Точно на челото черната му коса бе разделена от чисто бял кичур.
- Какво те бави толкова, Антонио? - Имаше плътен глас и силен акцент.
- Претърсих го за оръжие.
По-възрастният мъж кимна.
- Тя е готова да приеме и двама ви.
Антонио отстъпи встрани, заемайки отново поста си на верандата. Когато го подминах, измляска след мен като при целувка. Усетих как Мани се стегна, но влязохме в дневната, без да стрелят по нас. Бяхме яхнали вълната.
Дневната бе просторна, от лявата страна имаше маса за хранене. Имаше дори и настенно пиано. Чудех се кой ли свири. Антонио? Нъц.
Последвахме мъжа по къс коридор към просторна кухня. По черно-белите плочки на пода тежко се виеха златни ивици слънчеви лъчи. И плочките, и самата кухня бяха стари, но уредите бяха съвременни. До стената в дъното стоеше един от онези луксозни хладилници с ледогене-ратор и чучур за студена вода.
Всички уреди бяха бледожълти - „Житно жълто“, „Есенен бронз“.
На кухненската маса седеше жена на около шейсет години. Слабото й кафяво лице беше цялото във весели бръчки. Чисто бялата коса бе стегната на опашка в основата на врата й. Седеше като глътнала бастун на стола си, а тънките й кокалести ръце бяха положени на масата. Изглеждаше ужасяващо безопасна. Сладка стара баба. Ако и една четвърт от слуховете за нея бяха верни, тя използваше най-страхотната маскировка, на която някога съм попадала.
Усмихна се и протегна ръце. Мани излезе напред и прие жеста, отърквайки устни в кокалчетата й.
- Радвам се да те видя, Мануел! - Тя говореше с плътен глас, конт-раалт с галещ кадифен акцент.
- Аз също, Доминга! - той я пусна и седна срещу нея.
Жената ме стрелна бързо с черните си очи. Все още стоях на прага.
- Така значи, най-сетне дойде при мен, Анита Блейк!
Много странно изказване. Спогледахме се с Мани. Той примигна безразлично. Явно нямаше представа какво е намислила домакинята ни. Страхотно.
- Не знаех, че ме чакате с нетърпение, сеньора!
-Чувала съм легенди за теб, chica11. Изумителни истории! - в черните й очи забелязах искрица, усмивката й подсказваше, че изобщо не е безопасна.
- Мани? - попитах.
- Не съм бил аз.
- Не, Мануел вече не говори с мен. Малката му женица забранява!
- последното бе казано с гняв и горчивина.
О, Боже! Най-могъщата вуду жрица в Средния Запад се държеше като обидена любовница. Мамка му. Тя извърна към мен гневния си поглед.
-Всички, които се занимават с вудун, в крайна сметка идват при сеньора Салвадор.
- Аз не се занимавам с вудун.
Тя се разсмя. Бръчките по лицето й се вдълбаха още повече при този изблик на веселие.
- Ти вдигаш мъртъвците, зомбита - и не се занимаваш с вудун. О, chica, какъв майтап!
По тона й съдех, че наистина се забавлява. Много се радвах, че съм хвърлила малко светлина в деня й.
- Доминга, казах ти защо пожелахме да се срещнем. Бях съвсем ясен. - поде Мани.
Тя му махна да замълчи и се наведе към мен:
- О, Мануел беше много предпазлив по телефона! Съвсем ясно подчерта, че не сте тук, за да участвате в някой от варварските ми ритуали! - горчивината в гласа й бе достатъчно остра да се пореже човек. -Ела тук, chica! - протегна ми едната си ръка, не двете.
Дали трябваше да я целуна, както бе сторил Мани? Не смятах, че съм дошла на среща с папата.
Тогава осъзнах, че не искам и да я докосвам. Доминга Салвадор не беше сторила нищо лошо. При все това мускулите на раменете ми бяха напрегнати до болка. Страхувах се - и не знаех от какво.
Пристъпих и се ръкувах с нея, без да знам какво да правя след това. Кожата й беше топла и суха. Все още стискайки ръката ми, Доминга ме придърпа и ме настани на най-близкия до нея стол. Каза нещо с тихия си, плътен глас.