- Просто стой с мен, Мани, и ме прикривай. Не ме оставяй да сторя нещо наистина болезнено. Става ли?
- Анита каквото и да иска тя от теб там долу, ще боли. Може би не физически, но ще боли.
- Налага се да го сторя, Мани! - потупах го по ръката и се усмихнах. - Всичко ще бъде наред!
- Не - отвърна той, - нищо подобно.
Не знаех какво да му отговоря, освен, че вероятно е прав. Но това нямаше значение. Стига с това да спра убийствата, смятах да направя каквото и да поискаше жрицата от мен - в границите на разумното. Щях да пърхам от радост, стига да не видя и друго полуизядено тяло.
Доминга се усмихна:
- Нека слезем долу!
- Може ли да поговоря с Анита насаме, сеньора, рог favor! - обади се Мани. Още ме държеше за ръката. Усещах колко е напрегнат.
- Ще можете да си говорите през целия прекрасен днешен ден, Ма-нуел. Но аз разполагам със съвсем малко време. Ако тя се подложи на този тест сега, обещавам да й помогна да хване своя убиец, доколкото ми е по силите.
Това беше голямо обещание. Много хора биха разговаряли с нея, дори и само от чист ужас. Полицията например не може да вдъхне такова усещане. Способни са само да те арестуват. Това не е достатъчен мотив. Виж, ако немъртви запълзят по прозореца ти. това вече е мотив.
Четири, може би пет жертви досега. Доста неприятен начин да умреш.
- Вече казах, че ще го сторя. Да вървим!
Сеньората заобиколи масата и хвана Мани за ръката. Той подскочи, сякаш го бе ударила. Тя го издърпа надалече от мен.
- Няма да й навредя, Мануел. Кълна се!
- Не ти вярвам, Доминга!
Старицата се разсмя.
- Да, но изборът е неин, Мануел! Не съм я насилвала!
- Но я изнуди, Доминга. Изнудваш я с живота на други хора.
Сеньората погледна през рамо.
- Да съм те изнудвала, chica?
- Да - казах.
- О, тя ти е добра ученичка, corazon! Честна е като теб. И смела като теб.
- Смела е, но не е виждала онова, което се намира долу.
Исках да попитам какво точно има в мазето, но не посмях. Всъщност не исках и да знам. Предупреждавали са ме за свръхестествените дивотии и преди. Не влизай в онази стая, чудовището ще те пипне. Обикновено там има чудовище - и по принцип се опитва да ме хване. Но досега съм успявала да изляза по-бърза или по-късметлийка от чудовищата. Засега вадех късмет.
Искаше ми се да послушам предупреждението на Мани. Точно сега прибирането вкъщи ми се струваше прекрасна идея, но дългът подаде грозната си глава. Дългът - и шепотът на кошмарите. Не исках да се сблъсквам с друго изклано семейство.
Доминга изведе Мани от стаята. Последвах ги, а Енцо се влачеше отзад. Що за ден за парад!
6
Стълбището към мазето бе стръмно, сковано от дървени талпи. Докато трополяхме надолу, стъпалата осезаемо вибрираха. Не беше успокоително. Ярката слънчева светлина откъм вратата се изливаше в пълен мрак. Слънцето отслабваше и сякаш бледнееше като че ли нямаше сила да проникне в подобното на пещера помещение. Спрях на сивия ръб на дневната светлина и се взрях надолу в потъналото в нощен мрак помещение. Не различавах дори Доминга и Мани. А те би трябвало да са точно пред мен, нали?
Телохранителят Енцо стоеше зад мен, досущ търпелива планина. Не ме подкани да побързам. Имах ли право на избор? Можех ли да си взема куклите и парцалките и да си ида вкъщи?
- Мани - обадих се.
В далечината се разнесе глас. Твърде далечен. Може и да беше от акустиката на помещението. А може и да не беше.
- Тук съм, Анита!
Напрегнах се да различа нещо там, откъдето се бе разнесъл гласът, но нямаше нищо за гледане. Спуснах се още две стъпала в мастиления мрак и спрях, сякаш се бях блъснала в стена. Обгърна ме присъщата за повечето мазета влажна миризма на мухлясал камък, но под нея долавях и нещо друго - застояло, кисело и сладникаво. Онази почти неописуема миризма на трупове. Тук, в горната част на стълбите беше едва осезаема. Но се обзалагах, че ще се сгъстява с всяко следващо стъпало.
Баба ми беше жрица на вудун. Нейното хъмфо8 не миришеше на трупове. Границата между доброто и злото във вудото не е така ясно очертана, както при уика9 или християнството и сатанизма, но съществува. Доминга Салвадор беше от другата й страна. Знаех го, още когато дойдох. И все още се притеснявах от това.
Баба Флорес ми беше казала, че съм некромант. Това е повече, отколкото да си вуду жрица., но и по-малко. Имах връзка с мъртвите - с всички мъртви. Трудно е да бъдеш вудун и некромант, и да не си на страната на злото. Твърде съблазнително е. Така казваше баба. Окуражаваше ме да напредвам в християнството. Окуражаваше баща ми да ограничава връзката ми с нейната част от рода. Окуражаваше го заради