Гниещото зомби сведе очи към мен. Беше почти метър и осемдесет на ръст. Висока, стройна жена, вероятно и красавица навремето. Изпъкналите й очи се завъртяха в почти голите орбити. Движението бе съпроводено от влажен, всмукващ звук.
Повърнах, когато за първи път чух подобно нещо. Звукът от очна ябълка, въртяща се в гниеща очна орбита. Но това беше преди четири години, когато едва навлизах в занаята. Вече не се стряскам и не повръщам от разложена плът. Това ми е правило номер едно.
Очите на жената бяха бледокафяви, с множество зелени пръски. Около нея лъхаше ароматът на някакъв скъп парфюм. Беше суха и нежна миризма, като попаднала в носа ти ситна пудра, сладка и ухаеща на цветя. Но под нея се долавяше смрад на гниеща плът.
Сбърчих нос и се задавих. Следващия път, щом подуша този изящен и скъп парфюм, ще се сетя за гниещо месо. Е, добре де, и бездруго ароматът бе твърде скъп за моите възможности.
Тя ме зяпаше. Не то, а тя. В погледа й забелязвах силата на личността. Наричам повечето зомбита „то“, защото им подхожда. Те може и да излизат от гроба почти като живи на вид, но не траят. Гният. Личността и интелектът си отиват първи, след това и тялото. Винаги в този ред. Бог не е толкова жесток, че да кара някого да гледа как тялото му гние по кокалите. С това зомби обаче нещата бяха тръгнали ужасно наопаки.
Заобиколих Доминга Салвадор. Нямах очевадна причина, но се държах далече от нея. Тя нямаше оръжие, в това бях почти сигурна. Опасността, която представляваше, нямаше нищо общо с ножове или пистолети. Просто не исках да ме докосва, дори и по случайност.
Зомбито отляво беше съвършено. Нямаше и следа от разложение. Погледът й бе жив и нащрек. Бог да ни помага! Навсякъде би могла да мине за човек. Как ли бях разбрала, че не е жива? Дори не бях сигурна. Не се забелязваха обичайните следи, но разпознавам мъртъвците, когато ги усетя. При все това. Взирах се във втората жена. Прелестното й
мургаво лице блестеше срещу мен. В очите й преливаше страх.
Онази сила, която ми позволява да вдигам мъртвите, каквато и да е тя, ми подсказваше, че това тук е зомби, но зрението ми не бе в състояние да потвърди това наблюдение. Направо изумително! Ако Доминга можеше да вдига такива зомбита, значи трябваше да й падна в краката.
На мен ми се налагаше да чакам три дни, преди да съживя труп. Така душата получава възможност да напусне района. Душите обикновено се мотаят наоколо известно време. Три дни е средният период. Нищо не мога да вдигна от гроба, ако душата още присъства. На теория е въз-можно съживителят да опази душата недокосната, докато вдига тялото -в такъв случай се постига възкресение. Нали се сещате - истинско възкресение, като при Исус и Лазар. В това обаче не вярвах. Или просто си знаех границите.
Взирах се в това зомби и разбрах, че е различно. Душата му още присъстваше тук. Душите си бяха и в двете тела. Как? Как, в името на Исус, го е постигнала?
- Душите. Душите са вътре в телата. - вложих в тези думи цялото отвращение, което изпитвах. Защо да си давам труда да го крия?
- Много добре, chica!
Застанах от лявата страна на Доминга, държейки Енцо под око.
- Как си успяла?
- Душата е уловена в мига, в който е излитала от тялото.
Поклатих глава.
- Това не обяснява нищо.
- Ти не знаеш ли как се бутилират души?
Души в бутилка? Да не се майтапеше? Не, нищо подобно.
- Не знам - постарах се да не прозвучи високомерно.
- На толкова неща мога да те науча, Анита, на толкова много неща!
- Не, благодаря! - отказах. - Ти си заловила душите им, когато си вдигнала телата, и си ги върнала вътре. - карах наслуки, но ми прозвуча правилно.
- Много, много добре. Точно така е - тя ме наблюдаваше толкова внимателно, че чак ми стана неудобно. Празните й, черни очи запаметяваха всяка молекула от мен.
- Защо обаче второто зомби гние? На теория, ако душата е недокосната, зомбито не се разлага.
- Вече не е теория. Доказах я - отвърна Доминга.
Втренчих се в гниещия труп и тя отвърна на погледа ми.
- Тогава защо едната гние, а другата не?
Просто двама некроманти, които обсъждат занаята. Кажи ми дали и ти вдигаш твоите зомбита само при новолуние?
- Душата може да бъде вложена в тяло, после извадена. колкото често ми се прииска.