Взирах се в Доминга Салвадор. Взирах се и се опитвах да удържа ченето си да не увисне, а и да не оставя задавящият ме ужас да се изпише по лицето ми. Тя би умряла от радост, че ме е шокирала. Не исках да й доставя такова удоволствие, без значение каква е причината.
- Нека проверим пак - казах с най-добрия си тон на младши счетоводител. - Слагаш душата в тялото и то не гние. След това вадиш душата от тялото, превръщайки го в обикновено зомби, и то гние.
- Точно така - отвърна Доминга.
- Тогава връщаш душата в гниещия труп и зомбито е отново в съзнание и живо. Разложението спира ли, когато душата се върне?
-Да.
Мамка му.
- Значи можеш да си държиш гниещото зомби, ако ще и цяла вечност?
-Да.
Още веднъж мамка му.
- А това тук? - този път посочих с пръст, сякаш изнасях лекция.
- Мнозина биха платили прескъпо за нея.
- Я чакай малко, да не възнамеряваш да я продадеш като секс-робиня?
- Може би.
-Но.
Самата идея беше твърде ужасна. Жената беше зомби, което значеше, че не се нуждаеше от храна или сън, или от каквото и да е. Човек би могъл да си я държи в килера и да я вади оттам като играчка. Съвършено послушна робиня.
- Те изпълнителни като нормалните зомбита ли са или душата им дава свободна воля?
- Изглеждат ми съвсем изпълнителни.
- Може би просто ги е страх от теб? - попитах.
Тя се усмихна.
- Може би.
- Не можеш да държиш душата в плен завинаги!
- Не мога ли? - учуди се сеньората.
- Душата трябва да продължи по пътя си!
- Към твоя християнски ад или рай ли?
- Да - кимнах.
- Тези тук са били зли жени, chica. Собствените им семейства са ми ги дали. Платили са ми, за да ги накажа.
- Взела си пари за това тук?!
- Незаконно е да се работи с мъртви тела без разрешението на семейството - обясни сеньората.
Нямах представа дали съзнателно е искала да ме ужаси. Надали. Но това изречение ми стигаше да разбера, че всичко, с което се занимава тя, е напълно законно. Мъртвите нямаха права. Това е и причината, поради която се нуждаехме от закони за защита на зомбитата. Мамка му.
- Никой не заслужава да прекара цяла вечност, заключен в труп -заявих.
- Можем да го правим например с осъдени на смърт, chica. Могат да бъдат накарани да служат на обществото след смъртта си.
Поклатих глава:
- Не, не бива!
- Създадох негниещо зомби, chica! Съживители, както, доколкото знам, се наричате - е, вие търсите тайната от години. Ето я тук и хората ще си платят за нея.
-Грешно е. Може и да не знам много за вуду, но дори и според твоите хора това е грешно. Та как можеш да държиш душата като затворник и да не й позволяваш да продължи и да се обедини с лоа?
Доминга сви рамене и въздъхна. Внезапно ми се стори уморена.
- Надявах се, че ще ми помогнеш, chica. Ако двете се хванем за работа, можем да създадем далече повече зомбита и то по-бързо. Можем да забогатеем като кралици!
- Обръщаш се не към когото трябва!
- Вече знам. Надявах се, че след като не си вудун, няма да го сметнеш за грешно.
- Християнство, будизъм, ислям, все едно коя е религията, Домин-га, никой няма да го сметне за правилно!
- Вероятно, но може и да не е така. Питането не струва пари.
Погледнах към гниещия труп.
- Е, поне избави първия си експеримент от страданията!
Доминга погледна към зомбито.
- Тя е чудесна демонстрация, нали?
- Създала си негниещо зомби, ами чудесно. Не се дръж като садистка!
- Смяташ, че съм проявила жестокост ли?
- Аха - кимнах.
- Мануел, проявила ли съм жестокост?
Когато отговори, Мани гледаше мен. Опитваше се да ми подскаже нещо с поглед. Не отгатнах какво.
- Да, сеньора, била си жестока.
Тя го стрелна с поглед. И в движенията, и по лицето й си пролича колко е учудена.
- Наистина ли ме смяташ за жестока, Мануел? Мой обични amante
- (любим)?
Той кимна внимателно:
-Да.
- Допреди няколко години не ме съдеше толкова прибързано, Ма-нуел. Ти си клал белия козел в моя чест и то неведнъж!
Обърнах се към Мани. Получи се като онзи кадър във филмите, където главният герой го сполита прозрение. Би трябвало да се чуе музика и да видиш снимани под различен ъгъл кадри, когато научиш, че един от най-добрите ти приятели е участвал в човешко жертвоприношение. При това неведнъж, както тя каза. Неведнъж.
- Мани? - прошепнах дрезгаво. Според мен това бе по-ужасно и от зомбитата. Да вървят по дяволите разни непознати жени. Но това беше Мани - нямаше как да е истина.
- Мани? - повторих.
Той не ме погледна. Лош знак.