Продължавах да го гледам, сякаш можех да променя положението с поглед. Щеше ми се Доминга Салвадор да бе запазила тайната на Мани в тайна. Не бях пожелала да я научавам.
- Анита, трябва да се махаме оттук!
Крушката над главите ни угасна, все едно някой бе духнал свещ. И двамата вдигнахме очи. Нямаше какво да се види. Ръцете ми настръхнаха. Лампата точно пред нас отслабна и после също угасна.
Мани беше прав. Време беше да си ходим. Почти се затичах към стълбите. Той не изостана. Вратата с лъскавия катинар дрънчеше и тътнеше, сякаш тварта вътре се опитваше да се измъкне. Още една крушка угасна. Мракът ни гонеше по петите. Докато стигнем стълбите, вече тичахме с пълна пара. Бяха останали две крушки.
Изкачихме половината стъпала, когато и последната светлина угасна. Светът потъна в мрак. Застинах, неспособна да помръдна, щом не можех и да виждам. Мани ме бръсна с ръка, но не го различавах. Мракът бе пълен. Можех да си извадя очите и да не си видя пръста. Хванахме се за ръце и останахме така. Неговата длан не беше много по-голяма от моята. Беше топла и позната, и дяволски успокоителна.
Пукането на дърво се чу шумно като изстрел на автомат в мрака. По стълбите лъхна смрад на гнило месо.
- Мамка му!
Ругатнята отекна и отскочи в мрака. Щеше ми се да не съм я изтървала. Нещо голямо се измъкна в коридора. Не беше възможно да е толкова голямо, колкото ми се стори. Влажните, хлъзгащи звуци се насочиха към стълбите. Или поне така ми прозвуча.
Препънах се на следващите две стъпала. Мани нямаше нужда от подкани. Драпахме през мрака, а звуците под нас се ускоряваха. Ивицата светлина под вратата беше толкова ярка, че почти ме заболя от нея. Колегата ми побърза да отвори. Слънцето ме заслепи. И двамата бяхме заслепени.
Нещо изпищя под нас, хванато в капан от дневната светлина. Писъкът прозвуча почти човешки. Наканих се да се обърна и да погледна. Мани тръшна вратата. Поклати глава.
- Не искаш да го видиш. Просто не искаш.
Прав беше. Защо тогава изпитвах такова желание да отворя широко вратата и да се втренча в мрака, докато не различа там долу нещо бледо и безформено? Пищящ кошмар за очите. Взирах се в затворената врата и изчаках да ми мине.
- Смяташ ли, че ще ни последва? - попитах.
- На дневна светлина ли? - поинтересува се Мани.
- Аха.
- Не, не мисля. Нека си тръгнем, без да проверяваме!
Съгласих се. Августовското слънце се лееше в дневната. Топло и истинско. Писъкът и мракът, и зомбитата, всички те ми се струваха погрешни за дневната светлина. Не ми изглеждаше редно такива неща да те потрисат сутрин.
Отворих спокойно и полека външната врата. Аз да се паникьосвам? Само че напрягах слуха си толкова старателно, че чувах и туптенето на кръвта в ушите си. Вслушвах се за мазните звуци от потеря. Нищо не чух.
Антонио още стоеше на пост отвън. Дали трябваше да го предупредим за вероятността някой кошмар на Лъвкрафт да ни припка по петите?
- Чукахте ли зомбито долу? - попита Антонио.
Толкова по въпроса относно предупреждението за стария Тони.
Мани не му обърна внимание.
- Ходи да го духаш! - препоръчах му аз.
Младежът отвърна:
-Ха!
Спуснах се по стълбите на верандата. Мани вървеше плътно до мен. Антонио не извади пистолета си и не ни застреля. Денят тепърва напълваше.
Малкото момиченце на велосипедчето беше спряло до колата на колегата ми. Вдигна поглед към мен, когато отворих вратата откъм пътника. Взрях се в големите кафяви очи. Личицето на малката бе силно загоряло. Надали беше на повече от пет годинки.
Мани отвори вратата на шофьора. Включи колата на скорост и ние потеглихме. Двете с малкото момиченце се зяпахме. Точно преди за завием зад ъгъла, тя отново подкара колелото си нагоре-надолу по тротоара.
7
Климатикът помпаше прохладен въздух в колата. Мани караше по улиците на предградието. Повечето алеи за паркиране оставаха празни. Хората бяха на работа. В дворовете играеха дечица. Тук-там на стълбите на верандите седяха майки. Не забелязах татковци у дома с децата. Положението се променя., но не чак толкова. Помежду ни се точеше мълчание. Не беше от особено приятния вид.
Мани ме стрелна колебливо с ъгълчето на окото си.
Отпуснах се на седалката и коланът се вряза в пистолета ми.
- Така значи - казах, - ти си изпълнявал човешко жертвоприношение.
Стори ми се, че той трепна.
- Да те излъжа ли искаш?
- Не, изобщо не искам да знам за това. Искам да си живея в благословено неведение.