В стената отдясно бяха вградени тежки дървени порти. Телохранителят отвори двете крила и отново застана от едната страна, докато ние преминем. Помещението отвъд се оказа библиотека, но се обзалагах, че никой тук не чете книгите. Лавиците от тъмно дърво стигаха чак до тавана. Имаше дори втори етаж книги и полици, до които се стигаше по елегантно извито тясно стълбище. Всички издания бяха с твърди корици, всички - с един и същ размер, в пастелни цветове и подредени хар-монично като колаж. Обзавеждането? Разбира се, червени кожени кресла с набити в тях медни капси.
Близо до отсрещната стена ни очакваше домакинът. Усмихна се, когато влязохме. Беше едър тип с приятно обло лице и двойна брадичка. Седеше в електрическа инвалидна количка, с преметнато в скута малко, едноцветно одеяло, което скриваше краката.
- Господин Вон и госпожица Блейк, колко мило, че се отбихте! -гласът му подхождаше на лицето приятен, почти дружелюбен, мътните го взели.
В едно от кожените кресла до него се изтягаше чернокож. Беше над метър и осемдесет на ръст, но ми бе трудно да определя колко „над“. Седеше прегърбен, изпънал напред дългите си крака, глезен върху глезен. Само краката му бяха по-дълги, отколкото аз - висока4. Кафявите му очи ме следяха, сякаш се опитваха първо да ме запомнят и после -оценят.
Русият телохранител отиде да се облегне на полиците с книги. Не беше в състояние да скръсти удобно ръце, тъй като сакото му идваше прекалено тясно, а мускулите му бяха твърде големи. Човек наистина не бива да се обляга на стена и да си придава вид на корав тип, освен, ако ще скръства ръце. Ефектът се съсипва. Господин Гейнър обясни:
- С Томи вече сте се видели. - Той махна към седналия телохранител. - А това е Бруно.
- Това истинското ти име ли е или просто прякор? - поинтересувах се, загледана право в очите на Бруно.
Той леко се размърда в креслото си.
- Истинско е.
Ухилих се.
- Защо? - попита чернокожият.
- Просто досега не бях срещала охранител, който наистина да се казва Бруно.
- Това някаква шега ли е? - поинтересува се той.
Поклатих глава. Бруно. Нямаше никакъв шанс.
Все едно да кръстиш момиченце Венера. Всички Бруно трябва да стават телохранители. Това е закон. Може би ченге? Нъц, това е име за лошите типове. Ухилих се.
Бруно се надигна в креслото си - плавно, мускулесто движение. Не носеше пистолет - или поне не забелязах, - но излъчваше присъствие. Опасност, подсказваше той, внимавай.
Предполагам, не биваше да се усмихвам.
Бърт ни прекъсна:
- Анита, ако обичаш! Извинявам се, господин Гейнър. господин Бруно! Госпожица Блейк има доста странно чувство за хумор.
- Не се извинявай от мое име, Бърт! Не ми харесва! - така и не разбрах защо всъщност се вкисва толкова. Не бях казала на глас нищо
истински обидно.
- О, стига, стига! - намеси се господин Гейнър. - Не сме обидени. Нали, Бруно?
Чернокожият поклати глава и ми се намръщи - не гневно, а малко объркано.
Бърт ме стрелна с ядосан поглед, след това с усмивка се извърна към човека в инвалидната количка:
- А сега, господин Гейнър, доколкото знам, вие сте зает човек. Така че - на каква възраст точно е зомбито, което искате да вдигнем?
- Човек, който пристъпва направо към работа. Това ми харесва! -Гейнър се поколеба и погледна към вратата.
Влезе една жена. Беше висока, дългокрака, руса и със сини като метличина очи. Роклята й - ако можеше да мине за такава - беше розова и копринена. Висеше около тялото й точно както би трябвало, скривайки, каквото приличието изисква, но оставяйки твърде малко храна за въображението. Имаше дълги, бледи крака и бе обута в розови чехлички на висок ток. Жената пое величаво по килима и всички мъже в стаята я зяпнаха. Тя бе наясно с ефекта.
Отметна глава и се разсмя, но от устата й не се чу нито звук. Лицето й засия, устните се движеха, очите блестяха - но в пълна тишина, сякаш някой бе изключил копчето на телевизора. Облегна бедро на Ха-ролд Гейнър и положи длан на рамото му. Той я прегърна през кръста и с този жест вдигна с още няколко сантиметра и бездруго късата й рокля.
Дали жената бе способна да седне с тази дреха, без всички да й видят прелестите? Надали.
- Това е Сисъли - представи я Гейнър.
Тя се усмихна ослепително на Бърт, а очите й искряха от беззвучния смях. Обърна се към мен и погледът й угасна, а усмивката изчезна. За миг на лицето й се изписа несигурност. Гейнър я потупа по бедрото. Усмивката отново пламна. Жената кимна грациозно и на двама ни.
- Искам да вдигнеш труп на двеста осемдесет и три години.