Прав беше.
- Начинът, по който гледам на теб, ще се промени, Мани.
- Как точно?
- Още не знам! - Честност. Ако бъдем много внимателни, все още беше възможно да сме честни един с друг. - Сещаш ли се за нещо друго, което би трябвало да знам? Нещо, което Доминга може да ми сервира по-късно?
Той поклати глава.
- Няма по-лоши работи.
- Добре - кимнах.
- Добре - съгласи се и той. - И това ли е - без разпит?
- Засега не. може би няма и да посмея - внезапно се почувствах скапана. Беше 9:23, имах нужда да поспя. Бях емоционално изцедена. -Още не знам как се чувствам, Мани. Не знам как този факт ще промени приятелството ни или работните ни отношения., ако изобщо ги промени. А мисля, че ще има изменения. О, по дяволите, просто не знам!
- Честен отговор - отвърна той. - Нека сменим темата и поговорим за нещо, което не ни обърква толкова.
- Като например? - полюбопитствах.
- Ами, например за това, че Сеньората ще прати нещо лошо на прозореца ти, точно както обеща.
- Вече се досетих.
- Защо я заплаши тогава?
- Не я харесах.
- О, страхотно, направо велико - въздъхна колегата ми. - Защо ли не се сетих?
- Смятам да я спра, Мани. Предположих, че е редно да го знае.
- Никога не давай преднина на лошите типове, Анита! Нали съм те учил на това?
- Учил си ме също и че човешкото жертвоприношение е убийство.
- Ей, това ме заболя!
- Да - съгласих се. - Болезнено е.
- Трябва да си готова, Анита. Тя ще прати нещо по петите ти. Според мен, просто, за да те изплаши, не да ти навреди наистина.
- Защото ме накара да призная, че няма да я убия ли?
- Не защото всъщност не вярва, че ще я убиеш. Заинтригувана е от силата ти. Според мен предпочита да те посвети, не да те унищожи.
- Да стана част от фабриката й за производство на зомбита.
-Да.
- Не и в този живот.
- Сеньората не е свикнала да й отказват, Анита!
- Проблемът е неин, не мой.
Мани ме погледна и отново се концентрира върху движението.
- Тя ще го направи твой.
- Ще се справя.
- Не може да си толкова самоуверена!
- Не съм, но какво точно искаш да направя - да се пречупя и да ревна ли? Ще се оправям с това, когато и ако - нещо шумно се намъкне през прозореца ми.
- Не можеш да се справиш със Сеньората, Анита. Тя е силна - по-силна, отколкото някога би могла да си представиш.
- Тя ме изплаши, Мани. Наистина съм впечатлена. Ако прати нещо, с което не мога да се справя, ще избягам. Става ли?
- Не става. Ти не знаеш, просто не знаеш.
- Чух онази твар в коридора. Подуших я. Изплашена съм, но тя е просто човек, Мани. Никакви идоли няма да я опазят от куршум!
- Е, куршумът може да я нарани, но няма да я свали.
- Това пък какво значи?
- Ако я улучиш в главата или гърдите и ти се стори мъртва, лично аз бих се отнесъл с нея като с вампир. Режа главата и вадя сърцето. Тялото изгарям. - той ме стрелна с ъгълчето на окото си.
Не казах нищо. Обсъждахме убийството на Доминга Салвадор. Тя пленяваше души и ги влагаше в трупове. Което беше извращение. Вероятно щеше да ме нападне първа. В дома ми щеше да допълзи някакво свръхестествено чудовище. Тя беше зла и щеше да ме нападне първа. Дали ако й устроех засада, щеше да се брои за убийство? Аха. Щях ли въпреки това да го направя? Оставих мисълта да ври на бавен огън. Обръщах я като сладкиш, вкусвайки идеята. Да, бих могла да я осъществя.
Би трябвало да се почувствам зле от факта, че съм способна на убийство, независимо от причината, и не трепвам. Но не ми стана зле. Беше по-скоро успокоително да знам, че ако Сеньората ме притисне, мога да отвърна на удара. Коя бях аз, че да замерям Мани с камъни заради убийства с двайсетгодишна давност? Аха - наистина, коя ли.
8
Беше ранен следобед. Мани ме остави, без да каже и дума. Не поиска да се качи, а и аз не го поканих. Все още не знаех какво да си мисля за него, Доминга Салвадор и негниещите зомбита, допълнени с души. Реших да не умувам по въпроса. Нуждаех се от усилени физически упражнения. И точно като по поръчка, този следобед имах час по джудо.
Заслужила съм си черен колан, което звучи далече по-представи-телно, отколкото всъщност е. Справям се добре на доджото, където има съдии и правила. Но в истинския свят, където повечето лоши типове са по-тежки от мен с по петдесетина кила, предпочитам да се доверявам на оръжието.
Всъщност тъкмо посягах към дръжката на вратата, когато звънецът иззвъня. Оставих претъпкания спортен сак и надникнах през малката шпионка. Всеки път ми се налага да застана на пръсти, за да видя нещо през нея.