Мани и жена му ме чакаха. Росита ме прегърна.
- Трябва да дойдеш в неделя на обед, след църква!
Усмихнах се:
- Съмнявам се, че ще успея, но благодаря за поканата.
- Братовчед ми Албърт идва на гости - допълни тя, - той е инженер. Може да ти бъде добър партньор.
- Не се нуждая от партньор, Росита!
Тя въздъхна.
-Печелиш твърде много пари за жена. Заради това не ти трябва мъж.
Свих рамене. Ако изобщо някога се омъжа, в което бях започнала да се съмнявам, нямаше да е заради пари. Щеше да е по любов. По дяволите, нима чаках любовта? Нъц, не и аз.
- Трябва да вземем Томас от детската градина обади се Мани. Усмихваше ми се извинително иззад раменете на Росита. Тя беше почти една глава по-висока от него. Надвисваше и над мен.
- Разбира се. Предай много поздрави на хлапето!
- Трябва да дойдеш на вечеря - обади се Росита. - Албърт е много приятен младеж.
- Благодаря, че не си ме забравила, но предпочитам да се въздържа.
- Хайде, жено - обади се Мани. - Синът ни чака!
Тя го остави да я издърпа към колата, но на мургавото й лице бе изписано неодобрение. Дълбоко в себе си Росита се чувстваше засегната, задето съм на двадесет и четири и в близко бъдеще не ме очаква брак. Тя, също както и мащехата ми.
Изобщо не виждах Чарлз. Вероятно бързаше към офиса за среща с клиенти. Предположих, че това се отнася и за Джеймисън, но той стоеше сред тревата и ме чакаше.
Беше безупречно облечен, с идеално изгладени ревери и тясна червена вратовръзка на ситни черни точици. Иглата на вратовръзката беше сребърна, с оникс. Джеймисън ми се усмихна, което винаги е лош знак.
Зеленикавите му очи бяха някак празни, сякаш художникът бе изтрил част от кожата. Ако човек плаче много, кожата от силно зачервена става мътнобяла.
- Радвам се, че мнозина от нас дойдоха - отбеляза той.
- Знам, че ти беше приятел, Джеймисън. Моите съболезнования!
Той кимна и сведе поглед към дланите си. Държеше в ръка слънчеви очила. Пак вдигна очи и се втренчи в лицето ми. Твърде сериозен.
- Полицията не иска да сподели нищо със семейството - заяви. -Гръмват Питър, а ченгетата нямат ни най-малка представа кой го е сторил.
Щеше ми се да го уверя, че полицията прави всичко възможно, защото така и беше. Но в Сейнт Луис всяка година стават ужасно много убийства. Състезавахме се с окръг Вашингтон като столица на убийствата в Щатите.
- Те правят всичко възможно, Джеймисън!
- Тогава защо не споделят нищо с нас? - Сви юмруци. Разнесе се остро пукане от чупеща се пластмаса. Той май не забеляза.
- Не знам - признах.
- Анита, ти си в добри отношения с ченгетата. Би ли могла да попиташ? - гледаше ме открито, с толкова истинска болка в очите. През повечето време не обръщам внимание на Джеймисън - дори не го харесвам. Той е флиртаджия, шегаджия, ужасен либерал, който смята, че вампирите са просто зъбати хора. Но днес. днес беше истински.
- Какво точно искаш да питам?
- Дали има някакъв напредък? Имат ли заподозрени? Такива неща.
Това бяха мъгляви въпроси, но пък важни.
-Ще видя какво може да се направи. - Той се усмихна кисело: -Благодаря, Анита, наистина съм ти благодарен! - и ми подаде ръка.
Приех жеста. Ръкувахме се. Той забеляза, че очилата му са счупени.
- По дяволите, деветдесет и пет долара отиват на вятъра!
Деветдесет и пет долара за слънчеви очила? Сигурно се шегуваше.
Група опечалени най-сетне отвеждаше семейството. Майката бе обградена от добронамерени роднини от мъжки пол. Те буквално я изнасяха от гроба. Децата и дядото се влачеха отзад. Никой не ще и да чуе добър съвет.
Иззад тълпата излезе един мъж и тръгна към нас. Беше същият, който в гръб ми напомни за Питър Бърк. Около метър и осемдесет висок, мургав, с черни мустаци и тънка, почти козя брада, обграждаща красивото му лице. Наистина беше красив - като мургава кинозвезда, но в движенията му личеше нещо. Може би беше заради белия кичур в черната му коса, точно над челото? Във всеки случай беше от онези, за които човек просто знае, че винаги ще им отреждат ролята на злодея.
- Тя ще ни помогне ли? - попита без встъпителни думи или поздрав.
- Да - отвърна Джеймисън. - Анита Блейк, това е Джон Бърк, братът на Питър.
Джон Бърк - онзи Джон Бърк, това ми се щеше да попитам. Най-великият съживител в Ню Орлиънс и убиец на вампири? Сродна душа. Ръкувахме се. Имаше силна хватка, почти болезнена, сякаш искаше да провери дали ще трепна. Не трепнах. Той ме пусна. Може би просто не си знаеше силата? Съмнявах се.