Стрелнах Жан-Клод с поглед.
- Мислех, че вече не си способен да ме четеш!
- Не мога да чета съзнанието или мислите ти, само изражението ти и това, което знам за теб.
Не исках да научавам, че Жан-Клод ме познава така добре. Толкова отблизо.
- Махай се, Жан-Клод, просто си тръгвай!
- Както желаеш, ma petite! - и изчезна просто ей така. Порив на вятъра и после - нищо.
- Брех, какъв номер! - промърморих. Стоях си в тъмното, вкусвайки солта на сълзите. Защо ли ми се плачеше за някаква си курва, която току-що бях срещнала? Или плачех за нечестността на света като цяло?
Жан-Клод беше прав. Винаги ще има плячка и хищник. А аз се напъвах здравата да бъда една от хищниците. Бях Екзекуторката. Защо тогава винаги симпатизирах на жертвите? И защо отчаянието в погледа на Уанда ме караше да мразя Гейнър повече, отколкото това, което бе сторил лично на мен?
Наистина - защо?
26
Телефонът звънна. Поотворих очи, колкото да погледна часовника до леглото: 6:45 сутринта. Мамка му. Търпеливо лежах и отново се потапях в съня, в очакване телефонният секретар да.
- Долф е. Намерихме още един. Обади се на пейджър.
Задрапах за телефона и междувременно изтървах слушалката.
- 'Драсти, Долф. Тука съм.
- Късно си легнала, а?
- Аха, та какво става?
-Нашето приятелче е решило, че къщите с по едно семейство са лесна плячка. - от недоспиване звучеше задавено.
- Боже, не и още едно семейство!
- Боя се, че да. Можеш ли да наминеш?
Въпросът беше глупав, но не му го казах. Стомахът ми се беше смъкнал в петите. Не исках повторение на дома на Рейнолдс. Не мисля, че въображението ми би го понесло.
- Дай насам адреса. Ще дойда.
Долф ми продиктува адреса.
- Сейнт Питърс - повторих. - Близо е до Сейнт Чарлз, но все пак.
- Все пак какво?
- Доста ходене има пеша само за да нападнеш някаква си къща. И в Сейнт Чарлз има постройки от този тип. Защо да пътува толкова надалече, за да се нахрани?
- Мен ли питаш? - изуми се Долф. Долових нещо като смях в гласа му. - Хайде, госпожице Вуду Експерт! Да видим какво има за гледане.
- Долф, толкова зле ли е, колкото у Рейнолдс?
- Зле, даже по-зле, най-зле от всичко досега - изреди той. Смехът още се долавяше, но с оттенъци на твърдост и самосъжаление.
- Не е по твоя вина - казах.
- Да бе, кажи го на големите клечки. Те искат да секат глави!
- Получи ли заповедта?
- Ще излезе късно този следобед.
- Никой не получава заповеди през уикенда - намекнах.
- Специално паникьорско разрешение - уведоми ме Долф. - Домъкни си задника насам, Анита! Всички искат да се прибират вкъщи! -и затвори.
Не си дадох труда да си взимам довиждане.
Още едно убийство. Мамка му. Мамка му. Мамка му! Да му се не види! Не така исках да прекарам съботната сутрин. Но щяхме да получим заповедта. Ура! Въпросът беше, че нямах представа какво търся.
Всъщност, не съм специалист по вуду. Специалист по свръхестествени престъпления съм. Което не е едно и също. Може би трябваше да помоля Мани да ме придружи? Не, не, не исках да доближава Доминга Салвадор, да не би тя да реши да отмени сделката и да го издаде на ченгетата. За човешките жертви няма давност. Все още биха могли да приберат Мани по този повод. И ще е точно в стила на Доминга да изтъргу-ва приятеля ми срещу живота си. С което, по заобиколен път, ще ме натовари с вината. Да, би й харесало!
Лампичката за съобщения на секретаря мигаше. Защо не я бях видяла снощи? Свих рамене. Една от загадките на живота. Натиснах бутона за прослушване.
- Анита Блейк, Джон Бърк се обажда. Получих съобщението ти. Обади ми се по всяко време. Горя от нетърпение да чуя какво си научила! - Той остави телефонен номер и - край.
Страхотно: местопрестъпление, убийство, разходка до моргата и посещение в света на вудуто, всичко в един ден. Щеше да е натоварен и неприятен ден. Идеално подхождаше на предишната вечер, а и на по-предишната също. Да му се не види, какъв късмет имах!
27
Някакъв патрулен полицай повръщаше шумно в една от онези гигантски кофи за боклук слонски размер пред къщата. Лош знак. От другата страна на улицата беше паркиран новинарски бус. Още по-лош знак. Не знаех как Долф е успял досега да оставя кланетата на зомбито извън новините. Наистина би трябвало да се случи нещо невероятно, за да пренебрегнат новинарите толкова сладки заглавия: ЗОМБИ
ИЗКОЛВА СЕМЕЙСТВО. ЗОМБИ-СЕРИЕН УБИЕЦ НА СВОБОДА. Исусе, щеше да настъпи хаос!
Екипът с камерата, включително младежът с микрофонче на ревера, ме наблюдаваше как вървя към жълтата полицейска лента. Когато щипнах официалната пластмасова карта на яката си, новинарският екип пристъпи напред в пълен синхрон. Униформеният при лентата я задържа вдигната за мен, втренчен в настъпващата преса. Не погледнах през рамо. Никога не поглеждай назад, ако пресата те гони. Ще те хванат.