Права беше. Какво ли смятаха, че се каня да правя, да открадна някой труп? Ако ми се искаше, можех да изпразня цялата проклета сграда и да накарам всички трупове да си играят на „следвай водача“.
Вероятно именно за това ми трябваше наглеждане. Може би.
- Не искам да проявявам нелюбезност - намеси се Джон, - но дали ще може да се хващаме за работа?
Погледнах към красивото му лице. Кожата около устата и очите беше изпъната, сякаш изтъняла. Прониза ме остър пристъп на вина.
- Разбира се, Джон, колко глупаво от наша страна!
- Моите извинения, господин Бърк! - каза и Мариан.
Даде и на двама ни по чифт гумени ръкавици. Ние с нея си ги навлякохме с опитна ръка, но Джон не беше свикнал с процедурата. Има определен трик - научава се с практиката. По времето, когато свърших да му помагам с нахлузването на ръкавиците, той се хилеше. Цялото му лице се променяше с усмивката. Бляскав и красив, и без капка зловещ привкус.
Д-р Савил разпечата първата торба. Вътре имаше дрехи.
- Не - каза Джон. - Тези дрехи не са ми познати. Може и да са негови, нямам представа. Ние с Питър. не се бяхме виждали от две години.
Трепнах при вината в гласа му.
- Добре, да продължим с по-дребните вещи - каза Мариан и се усмихна. Сладко и весело, упражняваше добрите си маниери. Толкова рядко й се удаваше да ги упражни!
Отвори една далече по-малка торба и изсипа внимателно съдържанието на лъскавия метален плот. Гребен, четвъртак, две пенита, остатък от билет за кино и вуду-талисман. Гри-гри.
Беше изтъкано от черна и червена нишки с вплетен помежду им човешки зъб. По ръбовете му висяха още кости.
- Това кокалчета от човешки пръсти ли са? - попитах.
- Да - отвърна Джон с много спокоен глас. Стоеше вкочанен и изглеждаше малко странно, сякаш го бе заляла нова вълна от ужас.
Гри-грито беше зловещо творение, но не разбирах силата на реакцията му спрямо него.
Наведох се и побутнах талисмана с пръст. В средата имаше и парче изсъхнала кожа. Освен това не ставаше дума за черен конец, а за черна коса.
- Човешки зъби, коса, кости и кожа - казах тихо.
- Да - отвърна Джон.
- Ти си по-просветен във вудуто от мен - казах. Какво значи всичко това?
- Някой е умрял заради този талисман.
- Сигурен ли си?
Той ме стрелна с истинско презрение:
- Не смяташ ли, че ако имаше шанс да е станало по друг начин, нямаше да споделя? Да не мислиш, че ми е приятно да науча, че брат ми е участвал в човешко жертвоприношение?
- Задължително ли е Питър да е бил там? Не може ли просто да го е купил по-късно?
- НЕ! - почти изкрещя Джон. Обърна ни гръб и отиде до стената. Дишането му бе шумно и накъсано.
Дадох му известно време да се вземе в ръце, след това зададох въпроса, който се налагаше да задам:
- За какво служи това гри-гри?
Той се обърна, достатъчно спокоен да се изправи срещу нас. Издаваше го само напрежението около очите.
- Дава на сравнително слаб некромант възможност да вдига по-стари мъртъвци, като взема назаем сила от някой по-силен.
- Как така назаем?
Джон сви рамене:
- В талисмана се крие част от силата на най-могъщия сред нас. Пи-тър е платил прескъпо за него, тъй че да може да вдига повече и по-стари трупове. Питър, Боже, как си могъл?
- Колко могъщ трябва да си, за да можеш да споделяш силата си по такъв начин?
- Много могъщ - уточни Джон.
-Има ли начин това чудо да се проследи до човека, който го е създал?
- Не ме разбра, Анита! То Е част от нечия сила. То е същността на душата на създателя си. Човек трябва да е в голяма нужда или много алчен, за да го направи. Питър никога не би могъл да си го позволи. Никога.
- Може ли да се проследи?
- Да, просто влизаш в едно помещение с човека, който наистина го притежава. Това чудо ще запълзи право към него. Нали е липсващото парченце от душата му!
- Може ли да мине за доказателство в съда?
- Ако накараш заседателите да разберат принципа, предполагам да. - Бърк пристъпи към мен. - Знаеш ли кой го е направил?
- Може би.
- Кой - кажи ми, кой?
- Ще направя нещо по-добро от това. Ще уредя да дойдеш на претърсването на къщата й.
Мрачна усмивка раздвижи устните му.
- Започвам много да те харесвам, Анита Блейк!
- Комплиментите по-късно.
- Какво значи това? - попита Мариан. Беше преобърнала талисмана. Сред косата и костите блестеше по-малък амулет, досущ като парче от орнаментирана гривна. Беше във формата на музикален знак - бемол.