Луси М. Монтгомъри
Анн от „Авонлий“
Към читателите
Нека не ви прави впечатление, че името на главната героиня Анн е изписано с две „н“ навсякъде. Добре знаем, че това нарушава правилата на българския правопис. Но решихме да уважим желанието на малкото момиче, многократно подчертавано в книгата, името му непременно да се пише по този своеобразен начин.
Глава първа
Разгневеният съсед
Една висока и слабичка девойка, „преполовила шестнайсетте“, със сериозни сиви очи и коси, за които нейните приятели казваха, че са кестеняви, беше седнала на широкия червен пясъчник, на прага на една от фермите на остров Принц Едуард през късен августовски следобед, твърдо решена да разтълкува много редове от Вергилий.
Но августовският следобед, с неговата синя омара, която обвиваше полегатите нивя по склоновете, с леките си ветрове, които шепнеха палаво в тополите и с танцуващото в погледа великолепие на червените макове, разцъфнали на фона на тъмните млади елички в ъгъла на черешовата градина, беше по-подходящ за дрямка, отколкото за учене на мъртви езици. Вергилий скоро се изплъзна незабелязано на земята и Анн скръсти ръце под брадичката си, а очите й се зареяха след очарователната кавалкада от пернати облаци, които се трупаха точно над дома на мистър Дж. А. Харисън като огромна бяла планина. Тя потъна в един великолепен свят, в който всеки истински учител можеше да свърши чудесна работа, оформяйки съдбите на бъдещите държавници и вдъхновявайки умовете и сърцата на младежите с възвишени и благородни амбиции.
За да бъдем по-точни, ако човек се принизеше до грубите факти, до които, нека си го кажем направо, Анн рядко се принизяваше… тя трябваше да признае, че всъщност нямаше много обещаващ материал за знаменитости в училището на Ейвънли, но пък и кой можеше да каже какво би могло да се случи, ако една учителка използваше своето влияние до края на живота си. Анн настина лелееше своите оцветени в розово идеали, те се пораждаха от мисълта за това, което една учителка можеше да постигне, ако само се насочеше по верния път към целта си.
В този миг тя се отдаде на една ужасно приятна въображаема сцена, чието действие се развиваше след четиридесет години, героят бе знаменита личност… тази знаменита личност беше точно такава, каквато трябваше да бъде, защото нищо не пречеше на Анн в приятната мъглявост на въображението. Тя реши, че би било най-добре тази личност да е президент на колеж или премиер на Канада… мъжът правеше поклон пред нея, размахвайки изискано ръка, убеждавайки я, че тя е тази, която първа е запалила амбицията му и че целият си успех в живота той дължи на уроците, които тя му е преподавала преди много време в училището на Ейвънли. Тази приятна картина беше разбита на пух и прах от едно досадно премеждие.
Някаква твърде вироглава дребна крава от млекодайната порода Джърси се приближаваше, подтичвайки по алеята, а пет секунди по-късно пристигна и мистър Харисън… ако „пристигна“ беше точната дума, с която можеше да се смекчи описанието на начина, по който той избухна в проклятия насред двора. Той прескочи оградата, без да дочака вратата да се отвори и яростно застана пред удивената Анн, която се бе изправила на крака и стоеше пред него, загледана объркана в лицето му. Мистър Харисън бе нейният нов съсед, но тя никога до този момент не беше го срещала, макар да го мярна веднъж или два пъти отдалече.
В началото на април, преди още Анн да се прибере от Куинс, мистър Робърт Бел, чиято ферма съседстваше с Кътбърт Плейс откъм западната му страна, бе разпродал имота си и се бе преместил в Шарлоттаун. Неговата ферма бе закупена от същия този мистър Дж. А. Харисън, чието име, както и фактът, че е пришълец от Ню Брънсуик, беше всичкото, което се знаеше за него. Но мисис Рейчъл Линд твърдеше, че още преди да е поживял и месец в Ейвънли, той си бе спечелил репутацията на странна личност, на „мърморко“. Мисис Рейчъл се оказа искрена и пряма лейди и онези от вас, които вече са се запознали с нея, ще потвърдят това. Мистър Харисън бе наистина различен от другите хора… съществената характеристика за един „мърморко“, всеки знаеше това много добре…
На първо място той поддържаше дома си сам и публично заявяваше, че не иска глупави жени да се мотаят около него. Женското съсловие на Ейвънли си отмъсти чрез страховити разкази за неговото домакинство и за кухнята му. Мистър Харисън беше наел малкия Джон Хенри Картър от Уайт Сандс и той започна да разпространява историите. На първо място, в имението на Харисън нямаше обявено време за ядене. Мистър Харисън „хапваше малко“, когато се почувстваше гладен и ако Джон Хенри се случеше някъде наоколо по това време, той влизаше да сподели храната му, но ако не беше наблизо, трябваше да дочака следващото прегладняване на мистър Харисън. Джон Хенри твърдеше опечален, че би умрял от гладна смърт, ако не си ходеше в неделя у дома и не се натъпкваше добре, и ако неговата майка не му даваше винаги една кошница „лапачка“, която той понасяше със себе си в понеделник сутринта.