— Така е — усмихна се весело Анн. — Аз съм правила много лоши кейкове, както мисис Алън би могла да ви каже, но този тук е много хубав. Аз го направих за откриването на Общество на Подобрението, но за него мога да направя друг.
— Е, ето какво ще ви кажа, мис, вие трябва да ми помогнете да го изям. Аз ще сложа чайника и двамата ще пием чай. Какво ще кажете?
— Вие ще ми позволите ли да направя чай? — изказа съмнението си Анн.
Мистър Хрисън се засмя:
— Виждам, че нямате голямо доверие в способността ми да правя чай. Грешите… Аз мога да ви кипна такъв чай, какъвто никога не сте пили. Но дайте да видим вие какво ще направите. За щастие миналата неделя валя, така че всички съдове са измити.
Анн скочи оживено и се зае с работа. Тя изми чайника в няколко води, преди да сложи чая да заври. Почисти печката и седна край масата, след като донесе чаши и чинии от килера. Състоянието на килера ужаси Анн, но тя мъдро не отвори дума за това. Мистър Харисън й каза къде да намери хляба, маслото и една консерва с праскови. Анн украси масата с букет от градината и затвори очи за петната по покривката. Скоро чаят беше готов и Анн се настани срещу мистър Харисън на неговата собствена маса, наливайки в чашите от неговия собствен чай и бърборейки му свободно за нейното училище, за приятелите си и за плановете си в живота. Просто не можеше да повярва на сетивата си, че всичко това се случва.
Мистър Харисън донесе отново Джинджър, заявявайки, че бедната птица не трябва да бъде самотна, а Анн, чувствайки, че може да забрави и да прости всичко на всеки, му предложи един орех. Но чувствата на Джинджър бяха дълбоко наранени и той отказа всички увертюри на приятелството. Остана си унил на пръчицата, където беше кацнал и си чорли перата дотогава, докато не заприлича на истинска зелено-златна топка.
— Защо го наричате Джинджър? — запита Анн, която обичаше подходящите имена, и си помисли, че името Джинджър изобщо не подхождаше на същество с толкова величествена перушина.
— Моят брат, морякът, го наричаше така. Може би е свързано с неговия характер. Мисля много за тази птица… ще останете изненадана, ако знаете колко много мисля. Това си има своите лоши страни, разбира се. Тази птица ми струва много така или иначе. Някои хора се ядосват на навика й да ругае, но тя не може да бъде оскърбена от тях. Аз съм се опитвал… други хора са се опитвали. Някои имат предразсъдъци към папагалите. Глупаво, нали? Аз самият ги харесвам. Джинджър ми е голяма компания. Нищо не би ме убедило да продам тази птица… нищо на света, мис.
Мистър Харисън подхвърли последното изречение към Анн толкова експлозивно, сякаш искаше да я предпази от някакво евентуално нейно намерение да го убеди да продаде папагала си. Анн обаче започваше да харесва чудатия, свадлив и неспокоен дребен мъж и преди още да бяха хапнали, двамата с него бяха станали добри приятели. Мистър Харисън хареса идеята за организирането на Общество за Подобрение и заяви, че е готов да го одобри.
— Точно така. Давайте. Има толкова много помещения за подобрение в това селище… и толкова много хора също.
— О, не зная — изчерви се Анн. Пред самата себе си или пред близките си приятели тя можеше да признае, че съществуваха някои малки несъвършенства, лесно отстраними, в Ейвънли и в неговите обитатели. Но да чуе това от един фактически външен човек, какъвто бе мистър Харисън, бе съвсем различно нещо. — Аз мисля, че Ейвънли е много хубаво място и хората му също са много добри…
— Предполагам, че характерът ти е доста пиперлив — заяви мистър Харисън, наблюдавайки зачервените й бузи и изпълнените й с негодувание очи, които бяха устремени към него. — Това подхожда на косите ти, мисля. Ейвънли е едно хубаво и благоприлично селище, в противен случай аз нямаше да се установя тук, но предполагам и дори ти ще го признаеш, че то си има някои слаби страни…
— С тях го обичам още повече — опази лоялността си към Ейвънли Анн. — Не обичам местата, както и хората, които нямат никакви грешки. Мисля, че една истински съвършена личност би била много безинтересна. Мисис Милтън Уайт казва, че никога не е срещала в живота си съвършена личност, но е слушала достатъчно за една… за първата жена на съпруга си. Не мислите ли, че е много неприятно да си омъжена за човек, чиято първа жена е била съвършена?
— Би било много по-неприятно да си женен за съвършена жена — заяви мистър Харисън с някаква внезапно появила се неочаквана топлина в гласа му.
Когато чаят свърши, Анн настоя да измие чиниите, колкото и мистър Харисън да я уверяваше, че има достатъчно чинии в къщата, които ще му стигнат за седмици напред. Тя желаеше много да измете също и пода, но не виждаше метлата, а не посмя да попита къде е, от страх, че може би изобщо нямаше метла в тоя дом.