— О, скъпа моя, не изглежда ли много самотно? — подсмръкна Шарлота Четвърта, която беше плакала по целия път от гарата до дома. — Една женитба не е нещо много по-весело от едно погребение в края на краищата… когато всичко е свършило, мис Шърли…
Последва една много напрегната вечер. Трябваше да се свалят украсите, да се измият чиниите, неизядените деликатеси трябваше да бъдат събрани в една кошница, за да бъдат предоставени на малките братчета на Шарлота Четвърта. Анн нямаше да си даде нито минута покой, докато всичко не си отидеше на мястото. След като Шарлота си беше отишла у дома с богатата плячка, Анн обиколи отново празните стаи и се почувства като човек, който е останал в един коридор сам-самичък след някакъв голям гуляй и спусна транспарантите. След това заключи вратата и седна под клоните на сребърната топола, за да дочака Гилбърт, чувствайки се много уморена, но все още позволявайки в съзнанието й да проникват „протяжни, протяжни мисли“.
— За какво мислиш, Анн? — запита я Гилбърт, който се зададе по пътеката. Той беше оставил кабриолета си на пътя.
— За мис Лавандър и мистър Ървинг — отговори замечтано Анн. — Не е ли хубаво да си мислиш колко хубаво премина всичко… как те се събраха отново след всичките тези години раздяла и неразбирателство?
— Да, хубаво е — каза Гилбърт, свеждайки решително поглед към леко повдигнатото лице на Анн, — но нямаше ли да е още по-хубаво, Анн, ако изобщо не беше имало раздяла и неразбирателство, ако те бяха извървели ръка за ръка целия си жизнен път, без да оставят други спомени зад себе си, освен онези, които принадлежат само на двама им?
За миг сърцето на Анн запърха весело и за първи път нейните очи примигаха смутено под погледа на Гилбърт и розов пламък оцвети бледото й до този миг лице. Като че ли някакъв воал, който бе висял пред очите на душата й, се повдигна и й позволи да усети неподозирани до този миг чувства и реалности. Вероятно, в края на краищата, любовният роман не идваше в живота на човек с гръм и трясък, като весел рицар на кон, вероятно той се промъкваше в душата на човек като стар приятел, минал по тихи пътища, вероятно той се разкриваше само привидно в проза, докато в един миг внезапно воалът на светлината отскача от него и разкрива неговите страници, изпълнени с ритъм и музика. Вероятно, вероятно… любовта се ражда естествено от красивото приятелство, както розата със златното сърце се разпуква от сърцевината на зелената си обвивка…
След това воалът припадна отново, но Анн, която крачеше по зелената полянка в тъмното, не беше съвсем същата Анн, която беше дошла на същото това място, като весело и безгрижно момиче предишната вечер. Страницата на моминството се беше обърнала, някакъв невидим пръст я бе прелистил и светът на жената се бе появил пред нея с всичките си очарования и мистерии, с всичките си болки и радости.
Гилбърт не промълви нито дума повече, но в мълчанието си той четеше историята на следващите пет години в светлината на онази руменина, която бе избуяла по страните на Анн тази вечер. Четири години на упорита и успешна работа… и след това наградата за успешно усвоените знания и сладката победа на сърцето.
Зад гърба им в градината малкият каменен дом потъна в мрачината на сенките. Той беше самотен, но не и изоставен. Той не беше се наситил все още на мечти и смях, на радостта от живота. Малкият каменен дом щеше да посреща бъдещите лета, затова можеше да си позволи да изчака известно време. А в пурпурното си пленничество отвъд реката ехото огласи, че тяхното време бе вече дошло.