Това не беше първият път, когато Анн се разхождаше наоколо и бъбреше с мистър Харисън, от забележителния миг, в който тя продаде дойната му крава, порода Джърси. Няколко вечери тя бе ходила при мистър Харисън и двамата с него бяха станали много добри приятели, въпреки че имаше периоди и сезони, когато Анн намираше прямотата, с която самият той се гордееше, доста уморителна и непоносима. Джинджър все още продължаваше да се отнася към нея с подозрение и никога не пропускаше да я поздрави саркастично с думите „червенокоса кукличка“. Мистър Харисън напразно се бе опитвал да го отучи от този навик, като скачаше възторжено, когато виждаше, че Анн идва и възкликваше:
— Я виж ти, отново малкото хубаво момиче е тук — или нещо ласкателно от същия род.
Но Джинджър прозираше замисъла на плана му и го презираше. Анн така и не разбра колко много комплименти мистър Харисън бе изрекъл по неин адрес зад гърба й. В действителност той не изрече нито един в лицето й.
— Е, предполагам, че си била отново в гората, за да събереш пръчки за утре? — беше неговият сегашен поздрав към Анн, която вече се бе изкачила на верандата.
— Не, разбира се — каза Анн с възмущение. Тя беше една отлична мишена за дразнене, защото винаги вземаше нещата на сериозно. — Аз никога няма да имам пръчка в моето училище, мистър Харисън. Разбира се, ще ми е нужна една показалка, мистър Харисън, но ще я използвам само за показване…
— Искаш да кажеш, че вместо да биеш учениците, ще ги връзваш с ремъци? Е, не зная, може и да си права. Едно време пръчката жилеше повече, но ремъкът смъди по-дълго, това е факт…
— Аз няма да използвам неща от този род. Аз няма да бия моите ученици.
— Един Бог знае! — възкликна мистър Харисън, искрено удивен. — По какъв начин ще въдвориш ред в такъв случай?!
— Ще го въдворя чрез чувства, мистър Харисън.
— Няма да стане — каза мистър Харисън. — Изобщо няма да се получи, Анн. Изхвърли пръчката и ще развалиш детето. Когато аз ходех на училище, учителят ни биеше регулярно всеки ден, и казваше, че ако не съм извършил някаква магария, то съм възнамерявал да я извърша.
— Методите са се променили от времето, когато вие сте ходили на училище, мистър Харисън.
— Но човешката природа не се е променила. Запомни думите ми, ти никога няма да успееш с дечурлигата, ако не поддържаш пръчката за наказание и не ги биеш. Невъзможно е другояче.
— Е, първо ще опитам с моите методи — каза Анн, която имаше искреното желание да се справи сама и то по методите на своята собствена теория.
— Ти си доста голям инат, мисля аз — каза мистър Харисън. — Е, добре, ще видим. Един ден, когато кипнеш от яд… а хората с коси като твоята дяволски кипват… ще забравиш всичките си хубави принципи и така здраво ще ги нашибаш, че… Във всеки случай ти си прекалено млада, за да преподаваш… прекалено млада си, та ти си още дете.
Общо взето Анн си легна тази нощ в доста песимистично настроение. Спа лошо и беше толкова бледа и разстроена на закуска на следващата сутрин, че Марила се разтревожи и настоя да й направи чаша горещ джинджифилов чай. Анн отпи от чая търпеливо, въпреки че не можеше да си представи с какво можеше да й помогне джинджифиловият чай. Ако това беше една магическа отвара, която можеше да помогне на възрастта и на опита, Анн би погълнала четвърт от течността в чашата без съпротива.
— Марила, какво ще стане, ако се проваля!
— Трудно ще ти е да се провалиш само за един ден, а пред тебе има много дни — каза Марила. — Проблемът ти, Анн Шърли, е, че ще поискаш да обучиш тези деца на всичко и че ще поискаш да оправиш всичките им грешки веднага, а ако не успееш, ще си помислиш, че си се провалила.
Глава пета
Една напълно квалифицирана учителка
Когато Анн се отправи за училището тази сутрин, за първи път в живота си тя прекоси Брезовата Пътека няма и сляпа за красотата й. От всякъде я обгръщаше тишина. Предишната учителка беше научила децата да бъдат вече на местата си в мига, в който тя се появи и когато Анн влезе в класната стая, се озова с лице към предната редица от „блеснали утринни физиономии“ и ярки, изпитателни очи. Тя окачи шапката си и застана с лице към учениците, надявайки се, че не изглежда толкова уплашена и глупава, колкото самата се чувстваше и че те няма да забележат как се е разтреперила.
Беше седяла до дванайсет часа през изминалата нощ, за да съчини речта, с която искаше да се представи пред учениците си при откриването на училището. Беше я проверявала и подобрявала старателно, а след това я бе научила наизуст. Речта беше хубава и съдържаше много интересни идеи, особено идеята за взаимопомощта и сериозния стремеж към знания. Единствената неприятност беше тази, че в този момент тя не можеше да си спомни и дума от нея.