Колкото до миенето на чиниите, мистър Харисън никога не бе имал каквато и да било претенция, че върши това, освен през дъждовната неделя. Тогава той се залавяше за работа и ги измиваше всичките наведнъж в голямата бъчва с дъждовна вода, а след това ги оставяше да изсъхнат.
От друга страна, мистър Харисън беше „циция“. Когато го помолиха да внесе лептата си за заплатата на проповедника, мистър Алън, той каза, че би почакал, за да види колко пари ще струват неговите проповеди… явно не купуваше на сляпо доверие прасе в завързана торба. А когато мисис Линд отиде при него, за да го помоли да даде нещо за мисията… и да хвърли едно око за миг на вътрешността на дома му… той й каза, че в Ейвънли имало много повече езичници сред старите клюкарки, отколкото където и да било другаде и че той с удоволствие би подпомогнал мисията, за да ги християнизира, ако тя самата би могла да се заеме и да погребе клюките. Мисис Рейчъл си отиде и след това заяви, че Бог е милостив, защото е прибрал бедната мисис Робърт Бел в гроба, в противен случай сърцето й би се пръснало, ако бе видяла в какво състояние се намираше домът й, с който толкова се гордееше преди време.
— Ами че тя стържеше пода на кухнята през ден — каза мисис Линд на Марила Кътбърт с възмущение. — А ако можеше да види сега! Трябваше да повдигам полата си, докато го прекосявах…
И не на последно място се говореше, че мистър Харисън си имал папагал на име Джинджър. Никой досега не беше отглеждал папагал в Ейвънли, следователно това едва ли можеше да мине за нещо, достойно за уважение. И то какъв папагал! Ако се вярваше на думите на Джон Хенри, никога на света не беше съществувала по-светотатствена птица от него. Папагалът ругаеше ужасяващо. Веднъж мисис Картър беше дръпнала настрана Джон Хенри, за да го запита дали би искал да се премести другаде на работа. На всичкото отгоре, един ден Джинджър беше откъснал парченце от кожата на врата на Джон Хенри, когато онзи се приближил и се навел край клетката му. Мисис Картър показваше на всеки белега винаги, когато нещастният Джон Хенри си беше у дома в неделя.
Всички тези неща преминаха като вихрушка през главата на Анн, когато мистър Харисън се изправи, очевидно разгневен, пред нея. И в най-приятното му настроение мистър Харисън не можеше да бъде наречен хубав мъж, тъй като беше нисък, дебел и плешив, а в момента, в който лицето му изглеждаше кръгло и пурпурно червено от гняв, а изпъкналите му сини очи като че ли щяха да изхвръкнат от орбитите си, Анн си помисли, че той наистина е най-грозната личност, която някога бе виждала.
Мистър Харисън внезапно си възвърна гласа:
— Няма да се примиря с това — избълва слюнки той. — Нито ден повече, чувате ли ме, мис. Господ да ми е на помощ, това е третият път, мис… третият път! Аз предупредих леля ви последния път да внимава, за да не се случи отново… а тя позволи… тя го направи… какво иска да каже тя с всичко това, туй искам да узная сега. Затова съм тук, мис.
— Бихте ли обяснили какво лошо се е случило? — запита Анн с най-благовъзпитания си тон. Тя беше упражнявала гласа си твърде много, за да можеше да й свърши добра работа, когато училището започнеше заниманията си, но явно гласът й нямаше никакъв ефект върху яростта на мистър Дж. А. Харисън.
— Лошо ли казвате?! Господ да ми е на помощ, мисля си, че е достатъчно неприятно, наистина. Неприятното, мис, е, че залових отново тази дойна крава в моя овес преди по-малко от половин час. За трети път, забележете. Залових я миналия вторник, залових я и вчера. Дойдох тук, за да кажа на вашата леля да не позволява това да се случва отново. Къде е леля ви, мис? Искам само да я видя за минутка и да й дам да се разбере, да получи тя един съвет от Дж. А. Харисън…
— Ако имате предвид мис Марила Кътбърт, тя не е моя леля, при това не е тук, отиде надолу към Ийст Крафтън, за да навести една своя далечна роднина, която е много болна — каза Анн, и както се полагаше, повишаваше благовъзпитаността си с всяка изказана дума. — Много съжалявам, че моята крава е навлязла въпреки забраната във вашия овес… тя е моя крава, а не на мис Кътбърт. Матю ми я даде преди три години, когато беше още малко теленце, купи я за мене от мистър Бел.