— Току-що говорех за това с някои от момичетата и момчетата в последния Клуб за дебати — каза Анн и се изчерви. — Те мислят, че това начинание би било много добро, така мислят и мисис и мистър Алън. В повечето от селищата вече ги има…
— Е, ще си навлечеш големи неприятности, ако го направиш. По-добре го зарежи, Анн, ето какво. Хората не обичат да бъдат подобрявани…
— О, ние няма да се опитваме да подобряваме хората. А самото Ейвънли. Много неща могат да бъдат направени, за да изглежда то по-хубаво. Например, ако можем да склоним мистър Леви Баултър да събори ужасната стара къща в горната си ферма, това няма ли да бъде подобрение?
— Наистина ще бъде — съгласи се мисис Рейчъл. — Старата руина е трън в очите на всеки от селището от години. Но ако твоите съзаклятници могат да склонят Леви Баултър да направи нещо за обществеността, за което той няма да се налага да плаща, може би аз ще дойда там, за да видя как вървят нещата, така си е. Не искам да те обезкуражавам, Анн, защото може би има нещо в твоята идея, макар да предполагам, че си я възприела от някое глупаво списание на янките, но ти ще си заета с училището и те съветвам като приятелка да не се заемаш с това подобрителство, ето това е. Но зная много добре, че ти ще направиш каквото си си наумила. Ти винаги си успявала да вършиш нещата така, както си си наумила…
Нещо в здраво стиснатите устни на Анн показа, че мисис Рейчъл беше отишла много далеч в оценката си. Анн в сърцето си беше решила да сформира „Обществото за подобрение“. Гилбърт Блайт, който преподаваше в Уайт Сандс, но винаги си беше у дома от петък вечерта до понеделник сутринта, беше ентусиазиран привърженик на тази идея, а повечето от другите младежи горяха от желание да се включат в нещо, което можеше да ги събира от време на време и което щеше да им осигури някакво „забавление“. Колкото до това — какво беше естеството на „подобренията“, никой нямаше ясна представа за него, освен самата Анн и самият Гилбърт. Те го бяха обсъждали и възнамеряваха дейността да продължи, докато Идеалният Ейвънли съществуваше само в главите им и никъде другаде.
Мисис Рейчъл все пак имаше още един новинарски бисер.
— Дали са училището в Кармоди на някаква си Присила Грант. Ти не ходеше ли на училище в Куинс с едно момиче, което носеше същото име, Анн?
— Да, наистина. Присила ще преподава в Кармоди! Наистина, колко хубаво! — възкликна Анн, сивите й очи заблестяха, в един миг заприличаха на вечерни звезди и накараха мисис Рейчъл отново да се запита дали някога, за свое успокоение, би могла да даде със сигурност отговор на въпроса — хубава девойка ли е Анн Шърли или не.
Глава втора
Разпродажба на бърза ръка и разкаяние без бързане
През следващия следобед Анн прескочи до Кармоди, за да си накупи някои неща и взе със себе си Дайана Бари. Дайана, разбира се, беше посветен член на „Общество за подобрение“ и двете девойки говориха много малко за други неща по пътя за Кармоди и обратно.
— Най-важното нещо, което сме длъжни да направим, след като започнем, е да боядисаме сградата — каза Дайана, когато минаха край Ейвънли Хол, една доста занемарена и неугледна постройка, която се издигаше сред обраслата с дървета долчинка и която смърчовете прихлупваха от всички страни. — Това място изглежда отвратително и трябва да му обърнем внимание, преди да се опитаме да убедим мистър Леви Баултър да разруши къщата си. Татко казва, че никога няма да успеем да направим това… Леви Баултър е доста стиснат, за да отдели време за такова нещо…
— Вероятно той ще позволи на момчетата да я разрушат, ако те обещаят да съберат дъските и да ги сортират вместо него по вида на дървото — каза Анн обнадеждено. — Ние трябва да направим всичко, което можем и да бъдем доволни, дори ако работата потръгне и малко. Разбира се, ще трябва да образоваме първо обществените чувства…
Дайана не знаеше какво точно означава това да образоваш обществените чувства, но фразата звучеше добре и тя се почувства доста горда при мисълта, че щеше да принадлежи на едно общество с такива цели и възгледи.
— Мислех си за нещо през изминалата нощ, което можем да направим, Анн. Ти знаеш онова триъгълно парче земя, където пътищата от Кармоди, Нюбридж и Уайт Сандс се срещат? То цялото е обрасло с млади смърчове, но не бива все пак да отсичаме всичките дървета, просто трябва да оставим две или три от брезите, които растат там.
— Великолепно — съгласи се весело Анн. — И да сковем пейка под брезите. Та когато пролетта разцъфне, да имаме цветна леха, която ще направим в средата му, а в нея ще засадим герании…