— Не, разбира се, не съм паднала толкова ниско — възкликна Анн. — Това изцяло си е моя грешка и аз действително няма да ти позволя да поемеш моето наказание. Ще отида сама още сега. Колкото по-скоро, толкова по-добре, защото ще бъде ужасно унизително.
Бедната Анн взе шапката си и двайсетте долара, и вече излизаше, когато случайно хвърли поглед през отворената врата на килерчето за провизии. Върху масата беше сложен орехов кейк, който тя бе изпекла сутринта… една доста вкусна нейна кулинарна измислица, полята с леден розов крем и украсена с орехи. Анн беше го предназначила за петъчната вечер, когато младежите от Ейвънли щяха да се съберат в „Зелените покриви“, за да организират Обществото на Подобрението. Но можеха ли те да се сравнят с несправедливо обидения мистър Харисън? Анн си помисли, че кейкът е предназначен да смекчи сърцето на всеки мъж, особено на онзи, който е принуден да си готви сам и тя бързо го мушна в една кутия. Щеше да го занесе на мистър Харисън като символ на предложението за мир.
— Това би могло да бъде така, ако той изобщо ми даде шанс да кажа нещо — помисли си тя обезсърчено, докато прескачаше оградата на ливадата и се отправяше по една от преките пътеки, която минаваше през нивата и беше позлатена от светлината на сънливата августовска вечер. — Сега зная как точно се чувстват хората, когато отиват на екзекуция.
Глава трета
В дома на мистър Харисън
Домът на мистър Харисън бе старомодна сграда с ниски стрехи и белосани стени, която се издигаше пред една гъста горичка от смърчове.
Самият мистър Харисън седеше на засенчената си от лози веранда по риза с къси ръкави и с удоволствие пушеше вечерната си лула. Когато той проумя кой идва по пътеката, скочи веднага на крака, втурна се в къщата и заключи вратата. Това негово поведение се дължеше главно на неприятната му изненада и на чувството му за срам при мисълта, че бе избухнал в гняв предишния ден. Но тази негова постъпка като че ли прогони и остатъка от смелостта в сърцето на Анн.
— Ако той е толкова ядосан сега, какво ще стане, когато чуе онова, което съм направила — помисли си тя с прискърбие, докато чукаше на вратата.
Но мистър Харисън отвори вратата, усмихнат глуповато, и я покани да влезе със спокоен, мек и приятелски глас, макар и в тона му да се чувстваше малко нервност. Той бе положил лулата си на масата и бе облякъл палтото си. Предложи на Анн един доста прашен стол, при това много любезно и приемът щеше да премине доста приятно, ако не беше този издайник, папагалът, който се взираше през решетката на кафеза със злобните си златни очички. Самата Анн току-що бе седнала, когато Джинджър възкликна:
— Благослови душата ми, откъде се появи тази червенокоса нахакана кукличка?
Беше трудно да се каже чие лице бе по-зачервено — дали лицето на мистър Харисън или лицето на Анн.
— Не му обръщайте внимание на този папагал — каза мистър Харисън, хвърляйки яростен поглед към Джинджър. — Той е… той… винаги говори глупости. Взех го от брат ми, който беше моряк. Моряците невинаги използват най-подбраните думи, а папагалите са най-добрите имитатори сред птиците.
— Така си и помислих — каза бедната Анн и споменът за нейната грешка смекчи съпротивата й. Тя не можеше да си позволи да постави мистър Харисън на мястото му при тези обстоятелства, това беше повече от сигурно. Когато току-що си продал дойната крава на един човек на бърза ръка, без той дори да знае това или поне, без да се консултираш с него, не трябва да имаш нещо против неговия папагал, който повтаря неприятни думи. Въпреки това, „червенокоса нахакана кукличка“ не беше толкова различно от онова, което тя си бе представяла, че ще бъде.
— Дойдох да ви призная нещо, мистър Харисън — каза решително Анн. — То… се… отнася… за вашата… дойна крава.
— Господ да ми е на помощ — възкликна мистър Харисън нервно. — Избягала ли е или е връхлетяла отново в моя овес? Е, няма значение… няма значение, ако го е направила… Няма значение… нищо няма значение… Аз, аз бях толкова… прибързан вчера, това е факт. Няма значение, ако тя е влязла в овеса.
— О, ако беше само това — въздъхна Анн. — Но то е десет пъти по-лошо. Аз не…
— Господ да ми е на помощ, да не искате да кажете, че е влязла в житото ми?!
— Не… не… не… житото. Но…
— В такъв случай е зелето! Тя е влязла в зелето ми, което отглеждах за Изложбата, нали?
— Не е зелето, мистър Харисън. Аз ще ви кажа всичко… за това дойдох при вас, но… моля ви, не ме прекъсвайте. Това ужасно ме изнервя. Просто ми позволете да ви разкажа историята и не казвайте нищо, докато говоря… и след това, без съмнение, вие ще кажете всичко, което искате — завърши Анн, но част от думите й бяха казани наум, разбира се.