— Разкажете ни историята — помоли Анн. — Искам да знам всичко за жените, които са живели в тази къща преди мен.
— Ами, бяха тъкмо три — Елизабет Ръсъл, госпожа Нед Ръсъл и булката на учителя. Елизабет Ръсъл беше добро, умно малко създание, а и госпожа Нед беше добра жена. Но двете не можеха да се сравняват с булката на учителя.
— Учителят се казваше Джон Селуин. Беше дошъл от Европа, за да преподава в училището в Глен, когато аз бях момче на шестнайсет години. Не приличаше много на обикновената тълпа неверници, които по онова време идваха на остров Принц Едуард да учителстват. Повечето бяха умни пияници, които обучаваха децата на четене, писане и аритметика, когато бяха трезви, и ги ругаеха, когато не бяха. Той нае квартира при баща ми и станахме добри приятели, макар че той беше с десет години по-стар от мен. Непрекъснато четяхме, разхождахме се и разговаряхме. Той знаеше всичко за цялата написана поезия на света и рецитираше вечер на брега. Татко смяташе това за страшна загуба на време, но търпеше, надявайки се, че по този начин ще ми избие от главата намерението да отида в морето. Е, нищо не можеше да се направи — майка ми произхожда от род на моряци и аз бях роден с това. Но обичах да слушам как Джон чете и рецитира. Беше почти преди шейсет години, но мога да повторя ярдове3 стихове, които научих от него. Почти шейсет години!
Капитан Джим замълча за миг, втренчен в пламтящия огън със спомена за миналото. После с въздишка продължи разказа си.
— Спомням си как една пролетна вечер го срещнах на дюните. Изглеждаше някак си въодушевен — точно като вас, доктор Блайт, когато доведохте госпожа Блайт тази вечер. Сетих се за него веднага, когато ви видях. Той ми каза, че бил оставил любима у дома и че тя щяла да дойде при него. Това не ми хареса, какъвто си бях егоист; помислих си, че той няма да ми бъде приятел, след като пристигне тя. Но бях достатъчно възпитан, за да не го покажа. Той ми разказа всичко за нея. Казвала се Пърсис Ли и щяла да дойде с него, ако не бил старият й чичо. Бил болен, а се грижел за нея навремето, когато умрели родителите й, затова не могла да го остави. Сега той бил починал и тя пристигала, за да се омъжи за Джон Селуин. Не беше лесно пътешествие за жена по онова време. Нямаше параходи, ако си спомняте.
„Кога я очаквате?“ — казах аз.
„Тя ще отплава на «Крал Уилям» на 20 юни, каза той, и трябва да пристигне тук в средата на юли. Трябва да уредя с дърводелеца Джонсън да построи къща за нея. Получих писмото й днес. Знаех, преди да го отворя, че има добри новини за мен. Сънувах я преди няколко нощи.“
Не го разбрах, той ми обясни, че имал дарба — или проклятие. Това бяха думите му, госпожо Блайт — дарба или проклятие. Не знаеше кое от двете е. Каза, че прапрапрабаба му го имала и я изгорили като вещица заради това. Той каза, че понякога го обхващат странни магии — трансове, мисля, че така ги наричаше. Има ли такива неща, докторе?
— Има хора, които наистина изпадат в транс — отговори Гилбърт. — Въпросът е по-скоро в областта на психичните изследвания, отколкото медицински. Какви бяха виденията на Джон Селуин?
— Като сънища — каза старият доктор скептично.
— Той казваше, че вижда някои неща в сънищата — каза бавно капитан Джим. — Забележете, казвам ви само това, което съм чул от него — неща, които наистина се случваха — неща, които щяха да се случат. Казваше, че понякога те били утеха за него, а понякога ужас. Четири нощи преди срещата ни му се случило отново, докато седял и гледал огъня. Видял една стара стая, която добре познавал в Англия, и Пърсис Ли в нея, която протягала ръце към него и изглеждала весела и щастлива. Така той разбрал, че ще получи добри новини от нея.
— Сън, значи, сън — присмя се старият доктор.
— Точно така — съгласи се капитан Джим. — И аз му казах това тогава. Беше много по-удобно да се мисли така. Не ми харесваше мисълта, че той вижда такива неща — беше наистина необичайно.
„Не, каза той, не го сънувах. Но няма да говорим повече за това. Няма да ми бъдеш такъв приятел, ако много мислиш за това.“
Казах му, че нищо не може да ме направи по-малко негов приятел. Но той само поклати глава и каза така: „Момче, зная го. Преди съм губил приятели заради това. Понякога и аз не мога да се понасям заради това. В такава сила има нещо божествено — дали добра, или лоша божественост, кой може да каже? Ние, смъртните, се въздържаме от твърде близък допир с Бога или с дявола“.