— Защото, знаете ли — заяви тържествено капитан Джим, — „Крал Уилям“ пристигна в пристанището на „Четирите вятъра“ на дневна светлина следващата сутрин. Всичко живо в Глен и по брега беше на кея, за да го посрещне. Учителят беше прекарал на кея цялата нощ. Колко радостни бяхме, когато корабът заплава нагоре по канала.
Очите на капитан Джим блестяха. Те гледаха към пристанището на „Четирите вятъра“ отпреди шейсет години, с разнебитения стар кораб, плаващ през великолепието на слънчевата светлина.
— И Пърсис Ли беше на борда му? — попита Анн.
— Да. Бяха преминали през страшни премеждия — бури подир бури — бяха им свършили и провизиите. Но бяха пристигнали най-накрая. Когато Пърсис Ли стъпи на стария кей, Джон Селуин я вдигна на ръце. Одобрителните възгласи на хората отстъпиха на сълзите. И аз самият заплаках, макар че минаха години, преди да си призная. Не е ли смешно колко се срамуват от сълзите момчетата?
— Беше ли красива Пърсис Ли? — попита Анн.
— Е, не зная дали бихте я нарекли точно красива… не зная — каза бавно капитан Джим. — Някак си човек никога не стигаше до мисълта дали тя е красива, или не. Просто нямаше значение. У нея имаше нещо толкова мило и очарователно, че не можеха да не я обичат, това беше всичко. Но беше приятна на вид — имаше големи ясни лешникови очи и много буйна кестенява коса. Тя и Джон бяха венчани в нашата къща още същата вечер при първото запалване на свещите. Всички от близо и далеч бяха дошли да гледат сватбата и после ги поканихме долу. Госпожа Селуин запали огъня, ние си отидохме и ги оставихме да седят там, тъй както Джон беше съзрял в онова свое видение. Странно, странно! Но аз съм виждал през живота си ужасно много странни неща.
Капитан Джим поклати мъдро глава.
— Мила история — каза Анн, като чувстваше, че поне веднъж беше получила задоволително количество романтика. — Колко време живяха тук?
— Петнайсет години. Избягах в морето скоро след като се бяха оженили, какъвто млад негодник си бях. Но всеки път, когато се завръщах от пътешествие, минавах оттук, дори преди да се прибера у дома, и разказвах всичко на госпожа Селуин. Петнайсет щастливи години! Те двамата имаха някакъв талант да бъдат щастливи. Някои хора са такива, ако сте забелязали. Те не можеха да са нещастни дълго време, независимо какво се е случило. Те се скараха веднъж или два пъти. После те се преместиха в Шарлоттаун, а Нед Ръсъл купи тази къща и доведе булката си тук. Те бяха весела млада двойка, доколкото си ги спомням. Госпожица Елизабет Ръсъл беше сестра на Алек. Тя дойде да живее с тях около година по-късно, и тя беше лъчезарно същество. Стените на тази къща трябва да са подгизнали от смях и приятни преживявания. Вие сте третата младоженка, която посрещам тук, госпожо Блайт — ама най-хубавата.
Капитан Джим съумя да придаде на непохватния си комплимент изяществото на теменужка и Анн го прие с гордост. Тя изглеждаше най-хубава тази вечер, с младоженска червенина на бузите и любовна светлина в очите си. Дори киселият стар доктор Дейв й отправи одобрителен поглед и каза на съпругата си, когато си отиваха с двуколката у дома, че тази червенокоса жена комай е красавица.
— Трябва да се връщам във фара — обяви капитан Джим. — Тази вечер прекарах страхотно.
— Трябва често да ни идвате на гости — каза Анн.
— Чудя се дали би отправила тази покана, ако знаеше колко вероятно е да я приема — отбеляза капитан Джим колебливо.
— Което е друг начин да попитате дали поканата е искрена — усмихна се Анн. — Честен кръст, както казвахме в училище.
— Тогава ще идвам. Ще ви досаждам по всяко време на денонощието. И аз ще се радвам да прескачате на гости при мен от време на време. По принцип няма с кого да си говоря, освен с Първия помощник, да е жив и здрав. Той е много добър слушател, но не го бива много по разговорите. Вие сте млади, а аз съм стар, но душите ни са на еднаква възраст, смятам.
Луната беше току-що изгряла, когато Анн и Гилбърт отидоха до вратата с гостите си. Заливът на „Четирите вятъра“ изглеждаше така, сякаш никога в него нямаше да вилнее опустошителна буря. Ломбардските тополи край алеята, високи и мрачни, бяха поръсени със сребро.
— Винаги като стражи — каза капитан Джим и махна с дългата си ръка към тях. — Местните се оплакват, че съхнели на върха и ставали парцаливи. Така е, така е, ако не ги подкастряте всяка пролет. Винаги съм го правел за госпожица Елизабет, затова нейните тополи никога не бяха със стърчащи клони. Тя беше много привързана към тях.