— Каква хубава нощ — каза госпожа Дейв, докато се качваше в двуколката на доктора.
— Повечето нощи са хубави — отвърна капитан Джим. — Но онази лунна светлина над „Четирите вятъра“ ме кара да се питам какво остава за рая. Луната ми е голяма приятелка, госпожо Блайт. Обичам я, откакто се помня. Когато бях малко хлапе на осем години, заспах в градината една вечер и не ме потърсиха. През нощта се събудих сам и бях изплашен до смърт. Какви сенки и странни шумове имаше там! Не смеех да мръдна. Бях се свил на кълбо и треперех като пале. Сякаш нямаше никой друг на света, освен мен, и той беше страшно голям. После съвсем неочаквано видях луната да гледа надолу към мен през клоните на ябълковите дървета, съвсем като стар приятел. Веднага се успокоих. Станах и закрачих нагоре към къщата смел като лъв. Много нощи съм я гледал от палубата на моя кораб в далечни морета. Защо, хора, не ми кажете да си затварям устата и да си вървя у дома?
Заглъхна смехът от взаимното пожелаване на „лека нощ“. Анн и Гилбърт, хванати за ръце, тръгнаха да се разхождат из градината си. Вълните на потока, който пресичаше ъгъла й, светеха в сенките на брезите. Маковете по бреговете му бяха като плитки чаши, пълни с лунна светлина. Цветята, засадени от ръцете на съпругата на учителя, ухаеха сладко в тъмния въздух.
— Обичам да мириша цветя в тъмното — каза Анн. — Тогава ставаш притежател на душите им. О, Гилбърт, тази малка къщичка съм виждала в сънищата си. И толкова се радвам, че не сме първите, които започват семейния си живот тук!
VII
Госпожица Корнелия Брайънт идва на посещение
Този септември беше месец на златни мъгли и пурпурна омара в залива на „Четирите вятъра“. Не го нараняваха бури, не духаха сурови ветрове. Анн и Гилбърт подреждаха дома си, разхождаха се по бреговете, плаваха към пристанището, ходеха с двуколката в „Четирите вятъра“ и в Глен. Или поемаха през обраслите с папрат, уединени пътища в горите около носа на залива; накратко — имаха такъв меден месец, че всички влюбени на света можеха да им завидят.
— Ако точно сега спре животът, все пак ще си е заслужавало да бъде живян, само заради последните четири седмици, нали? — каза Анн. — Дори нямаше нито един дъждовен ден, откакто дойдохме тук.
— И не сме се карали нито веднъж — подразни я Гилбърт.
В атмосферата на новия им дом имаше някакъв романтичен и авантюристичен нюанс, какъвто Анн никога не беше намирала в Авонлий. Там, въпреки че беше живяла с изглед към морето, то не беше навлязло интимно в живота й. В „Четирите вятъра“ то я заобикаляше и предизвикваше непрекъснато. От всеки прозорец на новия си дом тя виждаше все по-различна негова страна. Обсебващото му нашепване непрестанно звучеше в ушите й. Всеки ден плавателни съдове се отправяха през залива към пристана на Глен или излизаха от него на фона на залязващото слънце, отправени към далечни пристанища. Рибарските лодки тръгваха с опънати бели платна надолу по канала сутрин и се завръщаха натоварени вечер. Моряците и рибарите вървяха по червеникавите, извиващи пътища край залива безгрижни и доволни.
— Сега разбирам защо някои хора трябва да отидат в морето — каза Анн. — Не съм учудена, че капитан Джим е избягал от дома си заради него. Всеки път, когато видя кораб да плава по канала, ми се иска да съм на палубата.
— Ще си стоиш тук с мен, моето момиче — каза Гилбърт мързеливо. — Няма да те пусна да отплаваш от мен в сърцата на ураганите.
Те седяха на прага си от червен пясъчник в късния следобед. Около тях всичко беше в покой — земята, морето, небето. Над тях кръжаха сребърни чайки. Хоризонтът беше извезан с дълги следи от крехки, розови облаци. Притихналият въздух беше пронизан от ромолящия напев на ветрове и вълни. Между тях и залива бледи богородички се поклащаха в изсъхналите и облачни ливади.
— Лекарите, които трябва да бодърстват по цели нощи край болните, не се чувстват готови за приключения — каза Анн снизходително. — Ако се беше наспал добре през нощта, Гилбърт, щеше да си готов като мен за полет на въображението.
— Свърших добра работа миналата нощ — каза тихо Гилбърт. — По божия милост спасих живот. За пръв път мога да твърдя това. В други случаи сигурно бих се предал; но, Анн, ако снощи не бях останал в Алонби и не се бях борил очи в очи със смъртта, тази жена щеше да умре още преди разсъмване. Опитах един метод, който със сигурност никога не е бил правен в „Четирите вятъра“. Миналата зима това беше новост дори в болницата в Кингспорт. Никога не бих се осмелил да го опитам тук, ако не бях напълно сигурен, че няма друга възможност. Рискувах — и успях. Резултатът е, че една съпруга и майка е спасена, за да бъде щастлива и полезна дълги години. Докато карах към къщи тази сутрин, а през това време слънцето изгряваше над залива, благодарих на Бога, че съм избрал тази професия. Сражавах се в достойна битка и спечелих — помисли си за това, Анн, спечелих срещу Великия рушител. Това мечтаех да направя, когато си говорехме двамата какво искаме да постигнем в живота. Тази мечта се осъществи сутринта.