— Това е най-лошото — въздъхна Дайана. — Толкова е притеснително да чуваш затварянето на слушалките, когато позвъниш на някого. Днес, когато ти ми позвъни, ясно чух как бие онзи странен часовник на семейство Пай. Не се съмнявам, че Джоузи или Гърти са ни слушали.
— О, ето защо ти каза: „Имате си нов часовник в «Грийн Гейбълс», нали?“. Не можах да се сетя какво имаше предвид. Чух злобно изтракване, щом ти проговори. Сигурно са затворили слушалката у семейство Пай с нечестиви помисли. Е, не обръщай внимание на тези Пай. Както казва госпожа Рейчъл: „Винаги са били Пай и винаги ще си останат Пай. Амин“. Искам да говорим за по-приятни неща. Всичко е уредено за новия ми дом.
— О, Анн, къде ще бъде той? Надявам се, че е някъде наблизо.
— Не-е-е, това е неудобството. Гилбърт ще се установи в пристанището на „Четирите вятъра“ — на шейсет мили оттук.
— Шейсет! Все едно, че са шестстотин — въздъхна Дайана. — Никога не съм била по-далеч от дома, отколкото в Шарлоттаун.
— Ще трябва да дойдеш в „Четирите вятъра“. Това е най-красивото пристанище на острова. В началото му има малко селце на име Глен Сейнт Мери и доктор Дейвид Блайт практикува там от петдесет години. Той е дядо на Гилбърт, знаеш ли. Той ще се оттегли и Гилбърт ще поеме практиката му. Обаче д-р Блайт ще запази къщата си, така че ще трябва да си намерим дом. Все още не знам какъв е и къде всъщност ще бъде, но имам малък дом на мечтите, целият обзаведен във въображението ми — мъничък, прекрасен замък в Испания.
— Къде ще ходите на сватбено пътешествие? — попита Дайана.
— Никъде. Не гледай така уплашено, Дайана. Приличаш на госпожа Хармън Андрюс. Искам да прекарам моя меден месец в „Четирите вятъра“ в моя собствен дом на мечтите.
— И си решила да нямаш никакви шаферки?
— Няма кого да взема. И ти, и Фил, и Присцила, и Джейн — всичките ме изпреварихте с женитбата, а Стела преподава във Ванкувър. Нямам друга „сродна душа“ и няма да взема шаферка, която не е такава.
— Но ще носиш воал, нали? — попита Дайана с безпокойство.
— Да, разбира се. Без него няма да се чувствам като булка. Спомням си как казах на Матю вечерта, когато ме доведе в „Грийн Гейбълс“, че никога няма да бъда булка, защото съм толкова грозна, че никой няма да иска да се ожени за мен — освен някой чуждестранен мисионер. Представях си, че чуждестранните мисионери не могат да си позволят да са придирчиви по въпроса за външния вид, щом искат момичето да рискува живота си сред канибалите. Трябваше да видиш за какъв чуждестранен мисионер се омъжи Присцила. Той беше красив и загадъчен като онези бленувани мъже, за които някога правехме планове да се омъжим, Дайана. Той беше най-добре облеченият мъж, когото някога съм срещала, и горещо възхваляваше „ефирната, златна красота“ на Присцила. Но, разбира се, в Япония няма канибали.
— Булчинската ти рокля е фантазия, във всеки случай — въздъхна Дайана с възхищение. — В нея си като същинска кралица — толкова си висока и стройна. Как се запазваш толкова слаба, Анн? Аз съм по-дебела от всякога — скоро изобщо няма да имам талия.
— Струва ми се, че пълнотата и слабостта са въпрос на предопределение — каза Анн. — Каквото и да става, госпожа Хармън Андрюс не може да ти каже това, което ми каза при завръщането ми от Съмърсайд: „Е, Анн, все така мършава си, както винаги“. Звучи много романтично да си „стройна“, но „мършава“ е съвсем различен нюанс.
— Госпожа Хармън разказва за твоя чеиз. Тя признава, че е по-хубав, отколкото на Джейн, обаче напомня, че Джейн се е омъжила за милионер, а ти ще се омъжиш само за някакъв беден млад доктор без пукнат цент.
Анн се засмя.
— Роклите ми са хубави. Обичам хубавите неща. Спомням си първата ми официална рокля в живота — божествената кафява, която Матю ми подари за училищния концерт. Преди това всичко, което носех, беше толкова грозно. Онази вечер ми се стори, че съм влязла в нов свят.
И двете млади жени се разсмяха, докато слизаха по таванските стълби.
II
Домът на мечтите
Във въздуха на „Грийн Гейбълс“ витаеше напрежение. Дори Марила не можеше да скрие вълнението си — а това беше повече от необичайно.