Марила изсумтя презрително, а госпожа Линд изглеждаше шокирана.
— Но това би било много странно, Анн. Всъщност това не би изглеждало законно. Какво ли би казала госпожа Хармън Андрюс?
— А, това е проблемът — въздъхна Анн. — Има толкова много неща в живота, които не можем да правим поради страха си от това какво би казала госпожа Хармън Андрюс.
— Понякога, Анн, не съм съвсем сигурна, че те разбирам напълно — оплака се госпожа Линд.
— Анн винаги е била романтична, знаеш ли — каза Марила извинително.
— Е, брачният живот вероятно ще я излекува — отвърна госпожа Рейчъл строго.
Анн се разсмя и избяга на Пътеката на влюбените, където я намери Гилбърт. И нито един от двамата нямаше вид на уплашен или убеден, че брачният им живот ще ги излекува от романтиката.
Хората от „Къщата на ехото“ пристигнаха следващата седмица и „Грийн Гейбълс“ бръмчеше от удоволствие. Госпожица Лавендар се беше променила толкова малко, че трите години, които бяха изминали от последното й посещение на острова, сякаш бяха само една нощ, но Анн зяпна от изненада при вида на Пол. Този ли висок шест стъпки мъж беше малкият Пол от училищните дни в Авонлий?
— Наистина ме караш да се чувствам стара, Пол — каза Анн. — Ами че аз трябва да те гледам от долу нагоре!
— Никога няма да остарееш, учителко — каза Пол. — Ти си една от щастливите смъртни, които са открили и са пили от извора на младостта — ти и майка ми. Виж сега! Когато се омъжиш, аз няма да те наричам госпожа Блайт. За мен ти винаги ще бъдеш „Учителката“ — която ми е преподала най-добрите уроци, които някога съм научавал. Искам да ти покажа нещо!
„Нещото“ беше книга джобен формат, пълна със стихотворения. Пол беше изразил в стихове някои от красивите си фантазии. Анн прочете стихотворенията на Пол с истинска радост.
— Ти ще станеш известен, Пол. Винаги съм мечтала да имам един известен ученик. Смятах, че ще е директор на колеж, но велик поет е още по-добре. Някой ден ще мога да се хваля как съм налагала с пръчка изтъкнатия Пол Ирвинг. Но нали никога не съм те налагала, Пол? Каква пропусната възможност!
— Самата ти можеш да бъдеш известна, учителко. Видях доста от работите ти през последните три години.
— Не. Зная какво мога. Мога да пиша причудливи малки пиески, които децата харесват и за които издателите изпращат добре приети чекове. Но не мога да направя нищо голямо. Единственият ми шанс за безсмъртие е с някоя страница от твоите „Мемоари“.
Шарлота Четвърта беше хвърлила сините панделки, но не се забелязваше луничките й да са намалели.
— Никога не бях мислила, че ще падна толкова ниско, че да се омъжа за янки, госпожице Шърли — каза тя. — Но никога не знаеш какво те очаква, а и той не е виновен. Така се е родил.
— Самата ти си янки, Шарлота, щом си омъжена за такъв.
— Госпожице Шърли, не съм! Няма да съм, дори да се омъжа за дузина янки! Том е добър. Освен това, мислех си, да не бъда много капризна, че можеше да нямам друг шанс. Том не пие и не мърмори, аз съм доволна, госпожице Шърли.
— Нарича ли те Леонора? — попита Анн.
— Не, за бога, госпожице Шърли. Няма да знам към кого се обръща, ако го прави. Разбира се, на сватбата трябваше да произнесе „Вземам теб, Леонора“, и кълна ти се, госпожице Шърли, чувствам се най-ужасно оттогава, сякаш той не го е казал на мен и сякаш изобщо не съм омъжена както трябва. И така, сега ти ще се омъжваш, госпожице Шърли? Винаги съм си мислела, че бих искала да се омъжа за лекар. Би било толкова удобно, когато децата се разболеят от дребна шарка и круп. Том е само зидар, но наистина е с добър характер. Казвам му: „Том, мога ли да отида на сватбата на госпожица Шърли? И без това ще отида, но бих искала съгласието ти“, а той само ми каза: „Угоди на себе си, Шарлота, и ще угодиш на мен“. Наистина е приятно да имаш такъв съпруг, госпожице Шърли.
Филипа и преподобният Джо пристигнаха в „Грийн Гейбълс“ в деня преди сватбата. Анн и Фил се поздравиха с възторг, който се уталожи до поверителен разговор за всичко, което се беше случило и което предстоеше.
— Кралице Анн, ти си по-царствена от всякога. Ужасно съм отслабнала откакто дойдоха бебетата. Не изглеждам и наполовина толкова добре, колкото бях; но мисля, че на Джо му харесва. Няма толкова голяма разлика между нас, виждаш ли. О, чудесно е, че ще се омъжиш за Гилбърт.
— Ходила ли си напоследък в дома на Пати?
— О, да, често ходя. Госпожица Пати и госпожица Мария все още седят пред камината и плетат. И това ми напомня — донесохме ти сватбен подарък от тях, Анн. Познай какъв е.