— Чела съм някъде — смееше се Анн, — че първото дете е поезия, но десетото е най-прозаичната проза. Може би госпожа Макнаб е мислела, че дванайсетото е просто преразказана стара приказка.
— Е, и аз мога да кажа нещо за големите семейства — каза госпожица Корнелия с въздишка. — Бях дете на осем години и мечтаех за брат или сестра. Мама ми каза да се моля — и се молих, повярвай ми. Един ден леля Нели дойде при мен и каза: „Корнелия, има едно малко братче за теб горе в стаята на майка ти. Можеш да се качиш и да го видиш“. Бях толкова развълнувана и възхитена, че просто летях нагоре. А старата госпожа Флаг вдигна бебето, за да го видя. Господи, скъпа Анн, никога през живота си не съм била толкова разочарована. Виждаш ли, бях се молила за братче, две години по-голямо от мене.
— Колко време ти трябваше, за да преодолееш разочарованието си? — попита Анн, като се заливаше от смях.
— Напук на съдбата седмици наред дори не исках да погледна бебето. Никой не знаеше защо, защото не им казах. После то започна да се разхубавява, протягаше ръчички към мен и аз започнах да се привързвам към него. Но не се примирих истински с него, докато един ден моя съученичка дойде да го види и каза, че според нея е страшно малък за възрастта си. Тогава полудях от гняв, нахвърлих се върху нея, казах й, че не е способна да познае едно хубаво бебе, когато го види, а нашето е най-хубавото бебе на света. След това просто го боготворях. Мама умря, преди то да навърши три години и аз му бях и сестра, и майка.
Госпожица Корнелия въздъхна. Гилбърт беше слязъл долу и Лесли, която тананикаше на малкия Джеймс Матю при таванския прозорец, го остави заспал в кошчето му и си отиде. След като вече не можеше да ги чуе, госпожица Корнелия се наведе напред и каза със заговорнически шепот:
— Анн, вчера получих писмо от Оуън Форд. Сега е във Ванкувър, но ме пита дали след време мога да го приема като квартирант за месец. Ти знаеш какво означава това. Е, надявам се, че постъпваме правилно.
— Нищо не можем да направим. Не можем да му попречим да дойде в „Четирите вятъра“, щом иска — каза бързо Анн.
Не й харесваше чувството за сватосване, което й даваше шепотът на госпожица Корнелия. После тя леко отстъпи.
— Не казвай на Лесли, че той ще дойде, докато не пристигне — каза тя. — Ако тя разбере, сигурна съм, че веднага ще си отиде. И без това има намерение да си върви през есента — така ми каза онзи ден. Ще отиде в Монреал, за да стане медицинска сестра и да се опита да започне нов живот.
— Добре си го намислила, Анн — каза госпожица Корнелия, като кимаше мъдро. — Това е всичко, което може да се направи. Ти и аз изиграхме ролята си и трябва да оставим другото в ръцете на по-висши сили.
XXXIV
Красота в прахта
— Имаш ли някакви новини от „Грийн Гейбълс“? — попита Гилбърт Блайт.
— Нищо особено — отвърна Анн, като сгъваше писмото на Марила. — Джейк Донъл е оправил покрива. Сега е пълноправен дърводелец, изглежда тръгнал е по свой път в избора на поприще. Спомняш си, че майка му искаше да е професор в колеж. Никога няма да забравя деня, когато дойде в училище и ме наруга, че съм пропуснала да го нарека Сейнт Клер.
— Сега някой нарича ли го така?
— Очевидно не. Изглежда напълно го е забравил. Дори майка му се предаде. Винаги съм мислела, че момче с брадичката и устата на Джейк накрая ще тръгне по собствен път. Дайана ми пише, че Дора си има обожател. Помисли си само — това дете!
— Дора е на седемнайсет — каза Гилбърт. — Двамата с Чарли Слоун бяхме луди по теб, когато ти беше на седемнайсет.
— Наистина, Гилбърт, как лети времето! — каза Анн с полусъжалителна усмивка.
— А знаеш ли, че Маршал Елиът се подстрига и обръсна — сети се внезапно Гилбърт. — Видях го вчера. След като неговата партия влезе в парламента, той спази обета си.
— Как изглежда? — полюбопитства Анн.
— Много е променен. В първия момент не можах да го позная. Определено изглежда по-добре.
— Вчера получих писмо от Джордж Мур — каза Лесли от ъгъла, където четеше.
— О, как е той? — попита Анн с любопитство.
— Добре е, но му е много трудно да се адаптира към всички промени в стария си дом и с приятелите. През пролетта отново ще отплава в морето. Пише, че морският занаят е в кръвта му.
— Като си помисля — каза Анн с въздишка на самообвинение, — че ако беше станало както исках аз, Джордж Мур никога нямаше да възкръсне от гроба. Как се противопоставях на идеята на Гилбърт! Е, бях наказана: повече никога няма да имам различно мнение от това на Гилбърт! Ако се опитам, той ще ме обезоръжи, като ми напомни за случая с Джордж Мур!