— Никога не бих могла. Как са разбрали, че ще се омъжвам?
— О, аз им казах. Бях там миналата седмица. И те бяха толкова любопитни. Преди два дни госпожица Пати ми изпрати бележка с молба да я посетя. После ме попита дали мога да ти донеса подаръка й. Какво най-много би желала да имаш от дома на Пати, Анн?
— Да не би да казваш, че госпожица Пати ми е изпратила китайските си кучета?
— Позна. В момента те са в куфара ми. Има и писмо за теб. Почакай да ти го донеса.
Скъпа госпожице Шърли, пишеше госпожица Пати, Мария и аз с много голям интерес чухме за наближаващата ти брачна церемония. Изпращаме ти най-добрите си пожелания. Мария и аз никога не сме се омъжвали, но нямаме нищо против другите хора да го правят. Изпращаме ти китайските кучета. Имах намерение да ти ги оставя в завещанието си, защото изглежда ти наистина си привързана към тях. Но аз и Мария очакваме да поживеем още доста (с Божия помощ), затова реших да ти дам кучетата докато си млада. Не си забравила, че Гог гледа надясно, а Магог наляво.
— Представи си само как тези прекрасни стари порцеланови кучета седят пред камината в моя дом на мечтите — каза Анн възторжено. — Никога не съм очаквала толкова възхитително нещо.
Вечерта „Грийн Гейбълс“ бръмчеше като кошер от приготовленията за следващия ден. Но Анн се измъкна по здрач. Тя отиде на гроба на Матю в малкото гробище на Авонлий под сенките на тополите и застана там за безмълвна среща със стари спомени и незабравима любов.
— Колко щеше да се радва Матю утре, ако беше тук — прошепна тя. — Но вярвам, че знае и че се радва — някъде другаде. Някъде четох, че „нашите мъртви никога не са мъртви, докато не сме ги забравили“. За мен Матю никога няма да е мъртъв, защото никога няма да мога да го забравя.
Тя остави на гроба му цветята, които беше донесла, и бавно тръгна надолу по дългия склон.
IV
Пристигането у дома
Анн и Гилбърт се ожениха в слънчевата светлина на старата овощна градина, обградени от любящите и мили лица на дългогодишни приятели. Господин Алан ги венча, а преподобният Джо произнесе това, което по-късно госпожа Рейчъл Линд обяви за „най-красивата сватбена молитва“, която някога беше чувала. Птиците не пеят често през септември, но една пееше сладко от някое скрито клонче, докато Гилбърт и Анн повтаряха своята вечна клетва за вярност. Старата сиво-зелена къща сред обгръщащите я овощни градини никога не беше преживявала по-жизнерадостен и по-весел следобед. Всички стари закачки и задевки, които се полагаха на сватби още от библейски времена, бяха изпълнени, и изглеждаха толкова нови, остроумни и смешни, сякаш никога по-рано не бяха произнасяни. Смехът и радостта господстваха. И когато Анн и Гилбърт потеглиха, за да хванат влака за Кармъди, като кочияш им беше Пол, близнаците бяха приготвили ориз и стари обуща, в хвърлянето на които сърцато участваха Шарлота Четвърта и господин Харисън. Марила стоеше на портата и гледаше как файтонът изчезва от погледа надолу по дългата алея със златник от двете страни. В края й Анн се обърна, за да махне за последен път. Тя си беше отишла — „Грийн Гейбълс“ повече не беше неин дом. Лицето на Марила изглеждаше много мрачно и старо, когато се обърна към къщата, която Анн четиринайсет години беше изпълвала със светлина и живот.
Доктор Дейвид Блайт беше изпратил коня и двуколката си да ги посрещнат. Хлапакът, който я беше докарал, се оттегли с отзивчива усмивка, като ги остави да изпитат удоволствието сами да стигнат до новия си дом през лъчезарната вечер.
Анн никога не забрави красотата на гледката, която се разкри пред тях, когато излязоха на хълма зад селото. Нейният нов дом още не се виждаше, но пред нея се простираше пристанището „Четирите вятъра“ като огромно искрящо огледало от розово сребро. Далече долу тя видя входа му между плитчината при пясъчните дюни от едната страна и стръмната, мрачна скала от червен пясъчник от другата. Зад плитчината морето спокойно сънуваше във вечерната заря. Малкото рибарско селце бе сгушено в скалистото заливче. Въздухът беше свеж, с дъх на море. Няколко мачти с платна се поклащаха край тъмнеещите, покрити с борове брегове на залива. От кулата на малката бяла църква една камбана звънеше със сочна и сънлива сладост. Голямата въртяща се светлина на фара проблясваше с топли и златисти лъчи на чистото северно небе. Далече на хоризонта се виеше сивата панделка от дима на преминаващ параход.
— О, красиво, красиво — промърмори Анн. — „Четирите вятъра“ ще ми харесат, Гилбърт. Къде е нашата къща?