Анн се оглеждаше със светнал и преценяващ поглед, докато следваше госпожа Дейв нагоре по стълбите. Много харесваше обстановката в новия си дом. Сякаш той притежаваше атмосферата на къщата в „Грийн Гейбълс“ и вкуса на старите й традиции.
— Мисля, че бих определила госпожица Елизабет Ръсъл като „сродна душа“ — промърмори си тя, когато остана сама в стаята. В нея имаше два прозореца; капандурата гледаше към залива, пясъчната плитчина и фара на „Четирите вятъра“.
От прозореца на фронтона се откриваше гледка към малката долина с цвят на жито, през която течеше поток. Половин миля над потока беше единствената къща наоколо — стара и сива, заобиколена от огромни върби, през които надничаха прозорците й. Анн се зачуди кой живее там — това щяха да са най-близките й съседи и тя се надяваше, че ще са добри. Изведнъж се усети, че мисли за красивото момиче с белите гъски.
„Гилбърт смята, че тя е може би гостенка, разсъждаваше Анн, но аз съм сигурна, че е свързана с това място. Нещо в нея я прави част от морето, небето и залива. «Четирите вятъра» е в кръвта й.“
Когато Анн слезе долу, Гилбърт стоеше пред камината и разговаряше с един непознат. И двамата се обърнаха при влизането й.
— Анн, това е капитан Бойд. Капитан Бойд, това е моята съпруга.
За пръв път Гилбърт представяше своята съпруга на друг човек и просто щеше да се пръсне от гордост. Старият капитан протегна мускулестата си ръка към Анн. Те се усмихнаха един на друг и от този момент станаха приятели. Сродните души се разпознаха.
— Искрено се радвам да ви видя, скъпа госпожо Блайт, и се надявам да бъдете толкова щастлива, колкото първата булка, която дойде тук. Не мога да ви пожелая нищо по-хубаво от това. Но вашият съпруг не ме представя както му е редът. Капитан Джим е всекидневното ми име и определено винаги можете да ме наричате така.
Госпожа Дейв настоя капитан Джим да остане за вечеря с тях.
— Любезно благодаря. Нямам често удоволствието да седя с такива приятни дами.
Комплиментите на капитан Джим изглеждаха грубовати, но той ги произнасяше с такъв галантен и мил тон, съпроводени с такъв поглед, че жената, към която биваха отправяни, се чувстваше като кралица.
Капитан Джим беше възрастен мъж с висок дух и несложен ум, с вечна младост в очите и в сърцето. Имаше висока, доста тромава фигура, излъчваща голяма сила и издръжливост. Гладко избръснатото му лице беше дълбоко набраздено и с бронзов загар, гъста грива желязно сива коса се спускаше до раменете му. Поразително сините му дълбоки очи понякога блестяха, а понякога бяха замечтани, сякаш търсеха нещо скъпоценно и изгубено. Един ден Анн щеше да научи какво търсеше капитан Джим.
Не може да се отрече, че капитан Джим беше грозноват мъж. Той беше преживял много трудности и огорчения, които бяха оставили отпечатъка си върху тялото и душата му. Но въпреки че на пръв поглед той се стори простоват на Анн, тя никога повече не си помисли така за него — духът, който блестеше в това грубовато обиталище, го разкрасяваше изцяло.
Те весело наобиколиха сервираната за вечеря маса. Огънят от камината прогони студа на септемврийската вечер, но прозорецът на трапезарията беше отворен и морските ветрове влизаха по собствено желание. Гледката беше великолепна, като обхващаше залива и простиращите се отвъд него ниски пурпурни хълмове. Масата беше отрупана с деликатесите на госпожа докторшата, но центърът беше несъмнено голямото плато с пъстърва.
— Помислих си, че ще ви се усладят след пътуването — каза капитан Джим. — Пресни са, колкото могат да са пресни пъстървите, скъпа госпожо Блайт. Преди два часа още си плуваха в езерото на Глен.
— Кой наглежда фара тази вечер, капитан Джим? — попита доктор Дейв.
— Племенникът Алек. Той разбира колкото мене от тази работа. Ами, много се радвам, че ме поканихте да остана за вечеря. Страшно съм гладен — днес не съм ял кой знае какво.
— Май на този фар си седиш полугладен през повечето време — каза госпожа Дейв строго. — Не си правиш труда да сготвиш нещо свястно.
— О, не, госпожо докторке, правя го — възрази капитан Джим. — Общо взето живея като крал. Снощи бях горе в Глен и си взех за вкъщи два фунта2 пържоли. Исках да си направя хубавичка вечеря днес.
— И какво стана с пържолите? — попита госпожа Дейв. — Загуби ли ги по пътя към дома?
— Не. — Капитан Джим погледна стеснително. — Като си лягах, едно нещастно, противно куче дойде и ме помоли да го подслоня за нощта. Май беше на някой рибар от брега. Не можех да изгоня бедния пес — кракът му беше наранен. Затова го затворих в коридора, постлах му да лежи на един стар чувал и си легнах. Но някак си не можех да заспя. Като си помисля, че кучето изглеждаше гладно.