Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
Първа глава
Г-жа Рейчъл Линд е изненадана
Госпожа Рейчъл Линд живееше точно където главният път за Авонлий се спускаше в долчинка, обрасла от всички страни с елши и обички, с минаващо през нея поточе, което извираше далеч в гората в старото имение на Кътбърт. То беше прочуто със стремителното си криволичене в началото на пътя през гъстака, със скрити в мрачината вирчета и прагове, но докато стигнеше низината на Линд, превръщаше се в спокойна, кротка рекичка, защото дори и поток не можеше да мине край вратата на госпожа Рейчъл Линд, без да окаже дължимото внимание на благоприличието: вероятно то си даваше сметка, че госпожа Рейчъл седи на прозореца и зорко следи всичко, което минава, като започнеш от поточето и децата, и че ако забележи нещо странно или нередно, няма да се успокои, докато не издири всичките породили го „защо“ и „поради какво“.
В Авонлий и другаде има предостатъчно хора, които могат да се занимават с чуждите работи, като пренебрегнат своите; обаче госпожа Рейчъл Линд бе едно от тези способни създания, които успяват да се справят с личните си грижи, а отгоре на това и с грижите на други хора. Тя беше забележителна къщовница, нейната работа винаги беше свършена и свършена добре; тя „водеше“ кръжока по шев, помагаше да се ръководи Неделното училище и беше една от най-сигурните опори на Църковното благотворително дружество. И въпреки всичко това госпожа Рейчъл намираше предостатъчно време да седи с часове на кухненския прозорец, да прави килимчета на памучна основа (била направила вече шестнадесет, както често казваха с особено уважение домакините от Авонлий), без да сваля бдителния си поглед от главния път, който пресичаше долчинката и извиваше по стръмното нагорнище отвъд. Понеже Авонлий беше разположен на малък триъгълен полуостров, издаден в залива Свети Лавренти, заграден с море от двете му страни, всеки натам или обратно трябваше да мине по този хълмист път и да се изложи на невидимия безмилостен поглед на всевиждащите очи на госпожа Рейчъл.
Тя седеше там един следобед в началото на юни. Слънцето навлизаше през прозореца топло и ярко; на склона под къщата в градината, облякла розово-бяла сватбена премяна, жужаха безбройни пчели. Томас Линд, мекушавият и дребен съпруг, когото жителите на Авонлий наричаха „мъжът на Рейчъл Линд“, сееше късна ряпа на стръмната нива отвъд обора; Матю Кътбърт също би трябвало да сее ряпа на голямата червена нива оттатък фермата „Грийн Гейбълс“. Госпожа Рейчъл знаеше, че би трябвало, защото го бе чула да казва на Питър Морисън предишната вечер в дюкяна на Уилям Дж. Блеър в Кармоди, че иска да сее ряпа на другия следобед. Разбира се, Питър го беше попитал, защото за Матю Кътбърт се знаеше, че никога в живота не е съобщавал нещо, без да го попитат.
И ето го Матю Кътбърт в три и половина следобед в работен ден пресичаше долчината и се изкачваше по нанагорнището, и нещо повече — беше с бяла яка и най-хубавите си дрехи, явно доказателство, че заминава от Авонлий, и караше кабриолета с дорестата кобила, което значеше, че отива доста далече. Че къде ли отиваше Матю Кътбърт и защо отиваше там?
Да беше, който и да е друг от Авонлий, като прехвърляше набързо едно-друго в ума си, госпожа Рейчъл Линд би могла с доста голяма сигурност да отговори и на двата въпроса. Но Матю толкова рядко напускаше дома си, че това вероятно бе нещо наложително и необикновено, та да го изкара от къщи; той беше най-свитият човек на света и мразеше да се намери между непознати или някъде, където може да му се наложи да приказва. Матю с бяла яка и в кабриолет беше нещо, което не се случваше често. Госпожа Рейчъл, колкото и да си блъскаше главата, не можеше да измисли нищо и следобедът й беше развален.
„Ще прескоча до фермата «Грийн Гейбълс» след чая и ще разбера от Марила къде е отишъл и защо — реши най-после тази почтена жена. — Той обикновено не ходи в града по това време на годината и никога не ходи на гости; ако му се е свършило ряповото семе, нямаше да се облича официално и да вземе кабриолета, за да търси още; не караше чак толкова бързо, както се отива за лекар. И все пак нещо трябва да се е случило от снощи, че да го подкара. Не мога нищичко да измисля и толкоз, а няма да имам минутка спокойствие, докато не разбера какво е накарало Матю Кътбърт да замине днес за Авонлий.“
И така, след чая госпожа Рейчъл излезе; нямаше да ходи надалече: голямата, проснала се нашироко, закътана в овощна градина къща, където живееше Кътбърт, беше на някаква си четвърт миля нагоре по пътя от долчината Линд. Разбира се, дългата пътека правеше разстоянието много по-голямо. Бащата на Матю Кътбърт, свит и мълчалив, както после и синът му, когато се залови да строи своя дом, беше се дръпнал колкото можеше по-далече от хората, без съвсем да се скрие в гората. Къщата „Грийн Гейбълс“ бе изградена в най-далечния край от разчистената площ и там си стоеше до този ден, почти невидима от главния път, край който в дружеско съседство бяха разположени всички други къщи на Авонлий. Госпожа Рейчъл Линд казваше, че животът на такова място изобщо не е живот.