Тя въздъхна от прехласване и потъна в мълчание. Матю гузно се размърда. Радваше се, че Марила, а не той, ще трябва да каже на това бездомно сираче, че домът, за който копнее, в края на краищата няма да бъде неин. Отминаха Линдовия дол, където беше вече доста тъмно, но не толкова, че госпожа Върнън да не може да ги види от своя пост на прозореца, изкачиха нагорнището и тръгнаха по дългия път в землището на „Грийн Гейбълс“. Докато стигнат до къщата, Матю с непонятен страх се свиваше все повече пред очакващия го разговор. Нито за Марила, нито за себе си мислеше той, нито за неприятностите, които вероятно щеше да им създаде грешката, а за разочарованието на детето. Като си помислеше как ще угасне в неговите очи пламъчето на възхищение, изпитваше някакво чувство на виновност, че той ще участва в убиването на нещо — почти същото чувство, което го обземаше, когато трябваше да заколи агне или теленце, или някоя друга невинна животинка.
Дворът беше съвсем тъмен, когато свиха в него, и тополовите листа шумоляха като копринени от всички страни.
— Чуйте как си говорят насън дърветата — пошепна момиченцето, когато той го свали на земята.
След това, стиснало здраво чантата, в която бяха „всичките му земни притежания“, влезе подир него в къщата.
Трета глава
Марила Кътбърт е изненадана
Марила пъргаво се запъти към тях, когато Матю отвори вратата. Но щом погледът й се спря върху чудноватата фигурка с лошо скроената грозна рокличка, с дългите плитки червена коса и нетърпеливо светнали очи, тя се закова на място от изумление.
— Матю Кътбърт, кого си довел? — възкликна тя. — Къде е момчето?
— Нямаше никакво момче — виновно отговори Матю. — Там беше само тя.
Той кимна към детето и се сети, че не беше го питал дори как се казва.
— Нямаше момче! Но е трябвало да има момче — настоя Марила. — Ние помолихме госпожа Спенсър да доведе момче.
— Е, тя не е довела. Довела е нея. Аз питах началника на гарата. И трябваше да я доведа у дома. Не можех да я оставя там, каквато грешка и да е станала.
— Да, и това ако не е каша! — пак се ядоса Марила.
Докато двамата си говореха, момичето остана мълчаливо, очите му се устремяваха ту към единия, ту към другия, цялото оживление на лицето му угасна. Изведнъж то като че ли разбра цялото значение на всичко казано. То пусна скъпоценната си чанта на пода, направи рязко крачка напред и стисна ръце.
— Вие не ме искате! — извика то. — Вие не ме искате, защото не съм момче! Можех да очаквам това. Никой никога не ме е искал. Трябваше да го зная, всичко беше твърде хубаво, за да се сбъдне. Трябваше да си зная, че никой никога не ме иска. О, какво ще правя? Сега ще се разплача.
И тя наистина се разплака. Седна на един стол до масата, просна ръцете си върху нея, захлупи в тях лицето си и неудържимо зарида. Марила и Матю се спогледаха укорно от двете страни на печката. И двамата не знаеха какво да кажат или да направят. Най-после Марила се помъчи някак да поправи положението:
— Е, добре де, няма защо толкова да плачеш за това.
— О да, има защо! — малката бързо вдигна глава и откри мокро от сълзи лице и треперещи устни. — Вие също щяхте да плачете, ако бяхте сираче и бяхте дошли някъде, където сте мислили, че ще намерите домашен кът, и сте разбрали, че не ви искат, защото не сте момче. О, това е най-_трагичното_ нещо, което ми се е случвало!
Нещо като неволна усмивка, доста скована, понеже отдавна не е била използвана, смекчи суровото изражение на Марила.
— Хайде, недей плака вече. Няма да те изпъдим вънка тая вечер. Ще трябва да останеш докато я разберем тая работа. Как ти е името?
Детето се поколеба за миг.
— Ще ме наричате ли, моля ви се, Корделия? — попита напрегнато.
— Да те наричам Корделия! Така ли се казваш?
— Не-е-е, не се казвам точно така, но много бих искала да ме наричат Корделия. То е толкова елегантно име.
— Да ме убият, не зная какво искаш да кажеш. Щом не е Корделия, как ти е името?
— Анн Шърли — каза със запъване собственичката на името, — но моля ви се, о, моля ви се, наричайте ме Корделия. На вас трябва да ви е все едно как ме наричате, щом ще остана тук само за малко, нали? Пък Анн е толкова неромантично име.
— Неромантично, дрън-дрън! — отвърна й коравосърдечно Марила. — Анн е истинско, хубаво, просто, разумно име. Няма защо да те е срам от него.
— О, мен не ме е срам от него — обясни Анн, — само че Корделия ми харесва повече. Винаги съм си въобразявала, че се казвам Корделия… — поне винаги напоследък. Когато бях по-малка, представях си, че се казвам Джералдайн, но сега Корделия ми харесва повече. Обаче ако ме наричате Анн, моля ви се, нека бъде Анн с две „н“-та.